Не вярвай в чудеса, разчитай на тях!

Love and Other Drugs

2012-01-26T12:26:00.002+02:00

„Не мога да дишам без него. Храната няма вкус и ежедневието е сиво. Сякаш някой е отнел частица от мен”. Всички сме го чували – това би трябвало да е връхната точка, съвършената любов.

Аз мога да дишам без него.

Мога да взема всяко едно важно решение сама. Мога да си сменя тапетите и да забия пирон. И течаща мивка мога да поправя.

Мога да влача тежките си покупки сама.

Мога да дишам. Да сготвя само за себе си да се нахраня с удоволствие.

Пълноценна съм. Съвсем сама. Нямам нужда от друго човешко същество, за да знам че съм постигнала нещо в този живот. Достатъчна съм си.

Мога да бъда щастлива сама.

Но не искам. Защото съм с него. Ние сме двама души, които не изпитват зависимост и ревностна привързаност един към друг. Аз съм индивид. Той също. Не умирам от ревност, когато не е до мен. Не изпитвам нужда да споделя с него всяка минута и всяка секунда от всеки ден.

Но мога да го направя.

Мога да кажа половин дума и да знам, че той е разбрал какво искам да споделя.

Мога да бъда силна и независима, но мога и да се сгуша в него и просто да го оставя да се погрижи за мен.

Мога да взема решение сама, но когато споделя с него и получа подкрепата му съм още по-сигурна.

Мога да заспя, дори когато леглото е празно. Но не е нужно да го правя. Всяка нощ чувам дишането му и съм спокойна, щастлива.

Не изпитваме болезнена нужда, но се допълваме във всяко едно отношение. Един без друг сме успешни и независими, заедно сме едно цяло. Истинските неща се получават когато двама съвсем завършени индивиди решат да вплетат съдбите си. Без нужда, без болка, без да е трудно и без да изисква саможертви, драми и самоубийствена агония... които евентуално някой ден да се превърнат в така очакван happy end.

Според много любовта е болка. А нашата любов е топла, простичка... случваща се от само себе си.

Не ти трябва друг човек, за да бъдеш завършен. А когато откриеш половинката, сродната душа, този с когото да се смееш и плачеш нещата просто стават още по-красиви.

Уроци по пиромания за начинаещи

2011-12-20T18:48:00.002+02:00

Ти си новоизлюпен пироман с много мерак, младежки пъпки и малко акъл. Поради тази причина успешните ти опити са ограничават до опърленото мушкато на леля Сийка от седмия етаж.

Чувстваш че ти липсват финес и техника и вече си на път да се отчаяш. Ако вече си решил да се насочиш към друго хоби – недей! bTV реши да ти предостави един последен шанс да задобрееш в изкуството да превръшаш колите на комшиите в естетически обгорели купчини.

Все се надявах да се вдъхновя да пиша за нещо положително, красиво и предизвикващо усмивки. Но четирите години в журналистически фактултет и последвалите шест като репортер и редактор не ми дават мира.

В събота вечер bTV Репортерите доказаха за пореден път колко малоумно комерсиална може да бъде една родна телевизия. Но млъкни сърце – първо фактите.

Канна Рачева е разработила документален филм наречен ‘За пироманите и подпалвачите’. Линк няма да слагам, понеже не смятам, че подобна помия заслужава повече реклама – ако не сте гледали и имате интерес – можете да го откриете.

В рамките на половин час заблудена психоложка прави профил на пироманите подпалващи коли в София. Без да имам тапия по психология и аз бих могла да навържа няколко изречения за интровертност и мания за контрол.

Но това не е всичко, драги зрители, едва сега започваме. За да бъде по-зрелищно, госпожа Рачева ни демонстрира стъпка по стъпка как се пали кола. С каква цел го прави – трудно ми е да ви обясня. Единствената теория, която имам е правилното обучение на кандидат-пироманите.

В пълни детайли бе демонстрирано каква течност да се ползва, къде да се излее за максимален ефект и колко време е нужно на един автомобил за пълно овъгляване. Драги ми пироманчета, ако още не сте достигнали до съвършената техника, можете да се обърнете към кака ви Канна Рачева. Ще ви разкаже, пък и картинки ще ви покаже, за да бъде всичко нагледно и ясно.

Дотук с резюмето, да се насочим към анализ. Не претендирам да съм особен компетент в сферата на журналистиката, но смятам че ‘журналистите’ тръгнали да правят репортаж трябва да си зададат елементарни въпроси като ‘с каква цел го правя’ и ‘какви изводи ще си направи аудиторията.’ За ‘безпристрастен ли съм’ изобщо няма да отварям дума, тъй като нещата са повече от ясни.

Аз като един средностатистически българин искам да попитам какво трябваше да видим в този супер репортаж? Безлична психоложка? Напъни за създаване на криминален профил в стил Хорейшио Кейн? Или пореден абсолютно безхаберен напън на bTV да създаде телевизионен хит?

Толкова ли сте ограничени? Не разбрахте ли, че излъчената в събота боза научи всяко квартално келешче как да пали коли? Някой поне сети ли се да търси мотив, при положение че има задържани? Вероятно не е и нужно, нали, винаги можете да скалъпите елементарно филмче с дъх на печени чушки и махленска драма. И вероятно това би било достатъчно.

За Народното творчество или липсата на такова

2011-12-08T17:24:00.001+02:00

Последно съм ходила на театър преди година. Имах нещастието да попадна на Идеалният мъж в Народния театър. Да видиш Оскар Уайлд представен шумно по балкански може сериозно да те накара да се откажеш от театралното изкуство.

Реших този път да заложа на нещо масово, популярно и получило полужителни отзиви и от критици, и от аудиторията.

След месеци чакане за заветните билети ти се струва, че си ударил джакпота. Не ми се е случвало да не мога да открия билети за театър до момента и фактът, че за Народното творчество на Камен Донев е изключително трудно да се вредиш ме амбицира допълнително.

Интернет аудиторията е особено благосклонна към Камен Донев. Същото важи и за приятели, които вече са успели да видят пиесата. Обещаха ми буквално да остана без дъх от смях в продължение на два часа. Обещаха ми интелигентен хумор, поднесен фино и с голяма доза мъдрост.

Всичките тези суперлативи ме заредиха с високи очаквания и добро настроение преди самата творба да е започнала.

За съжаление след заветните два часа установих, че или на мен нещо не ми е както трябва, или цял свят е откачил.

Какво видях? Видях комерсиален продукт, който със сигурност е създаден да отговори на масовите потребности. Видях човек, който определено е талантлив и е успял да напипа пулса на ежедневието ни. Това, което не видях е фин и интелигентен хумор.

Два часа имах усещането, че някой се гаври с интелекта ми, при това по брутален начин. Дори, когато ‘смешките’ бяха по-загатнати и демонстриращи тенденция към интелект, господин Донев се впускаше в детайлни описания и задълбавания в стил ‘чакайте да ви го обясня, ако нещо не сте разбрали’.

Не ме разбирайте погрешно, нито съм отявлен театрален критик, нито се забавлявам истински на възвишено и префърцунено чувство за хумор. Но това, което Камен Донев прави със сигурност не ме стимулира интелектуално и не гъделичка разбирането ми за естетично и забавно.

Трудно ми е да разбера защо за това творение и стила на Камен Донев се сипят толкова много суперлативи. Вероятно защото е различно, достъпно и изключително комерсиално. Лично аз си тръгнах с противоречиви чувства и очаквания за комедиен шедьовър. Тръгнах си с лек привкус на посредственост и чалга. Но може би това съм само аз...

Секси неща със голи сютени и голи гащи

2011-11-28T21:21:00.001+02:00

Най-сетне ми остана малко време да се позаваблявам с ключовите думи довели разни хора в този блог! Радвам се, че все повече ме откриват за важни и интересни теми. Но пък не мога да пропусна забавлението свързано с абсурдните ключови думи от последната година.

Отново ми задават въпроси, отново правят констатации и отново всичко е секс. Не какъв да е секс, а изключителен и палав.

Тази година се наблюдава интересна тенденция. Анелия и нейните гащи са особено култови. Ето ги и най-популярните думи за тази година:

- жени без гащи

- гащите на анелия

- anelia bez gachti (хем на шльокавица, хем неграмотно – много ги обичам такива)

- anelia goli4ka

- чалга без гащи

- голи баби без гащи (ююююю, това дори не искам да го коментирам)

Сексуалните теми също така вълнуват целокупното българско население.

- девственост видове (ъ, ама то и видове ли има?)

- девственост и бременност (нарича се непорочно зачатие, мили тийнейджъри)

- дупе като дъска за гладене

- секси неща със голи сютени и голи гащи (това ми е личен фаворит за годината)

След това започват любимите ми въпроси. Скъпи мои, надявам се да сте открили отговорите на тези толкова фундаментални чуденки. Единственото, което ме натъжава е, че вероятно не сте открили отговорите при мен.

- каква е приликата между секса и пържените картофки? (ще се радвам ако някой от коментиращите може да отговори на този важен въпрос!)

- колко трае вечната любов (три месеца! Нито ден повече.)

- на колко години са набор 92

- защо блондинките са тъпи (тъпотата на блондинките и миналата година беше водеща тема. Забелязвам тенденция)

- как да бием жена си

- как да въртя мъже

- как да си запалим цигарата без огънче

- как се пише не разбирайки слято или без

- как се чукат полякините

- на колко см токчета ходят фолк дивите

Няколко просто любопитни и добавени ей така – за разкош.

- веселин маринов потен (Веско, бре, Вескооооо! А той друго състояние освен потен има ли?)

- игри с хора маскирани като животни да карат коли (??????)

- игри-разсаблеци момичетата

- жени с гащи и без гащи

- жени с големи диколтета

- жените които praviat seks 3 dnevno (много жени се търсят в този Google…)

- rokli za ta6ti

Тази година добавям и категория за неграмотност. Честно казано не знам да се смея или да плача... преценете сами.

- наведена глава сабия не я сече

- bra4nata izstituciq

- goli cici ua bira игри

- ima li clu4ainocti?

- аксисуари

- грозното пати

Та така, веселбата продължава. Май ще се преквалифицирам на секс блог и ще изтрепя трафика от търсачките. Ще анализирам по-подробно родните фетиши и извращения... Предупреждавам ви от сега, гледката хич, ама хич няма да бъде лицеприятна.

Тъпотата наречена самоцелен криейтив

2011-10-20T21:45:00.007+03:00

Много се каза и много се изписа за една уж оригинална кампания срещу ужасното заболяване наречено рак на гърдата. Една изключително криейтив кампания... (а как обичам тази чисто българска дума)!

В сбит преразказ тази кампания показва няколко ‘известни’ мъже носещи сутиени. В още по-сбит преразказ – пиарите натворили този пошличък кич трябваше да ни обяснят каква е идеята, щото българската аудитория сме доста тъповати парчета и не можем да загреем подобни арт изпълнения.

Оказа се, че кампанията е насочена към емоционална и морална подкрепа от семействата на дамите болни от рак на гърдата. Мъжете носещи сутиени символично демонстрират своята съпричастност... защото огромен процент от семействата на дамите диагностицирани с рак на гърдата се разпадат.

Аз имам няколко прости и вероятно глуповати въпросчета. И тъй като блог-пространството си е изцяло мое смятам да си ги задам:

1. Каква е целта на кампанията? Понеже аз освен самоцелно оригиналничене друго не виждам? Какво действие би трябвало да предизвика от страна на мъжете?

2. Как смятате, че една жена болна от рак на гърдата ще възприеме този маркетинг шедьовър? Дали ще и стане весело и топло на душата? Дали ще усети подкрепата струяща от нелепите ВИП-ове със сутиените?

3. Къде е оригиналното послание? Мъже в сутиени? Ама вие сериозно ли?

4. Пиарите ни обясниха, че това било провокация. Важното било да се говори за този проблем. Ако това е разбирането за провокация на родните рекламисти сме изостанали не 10 ами 20 години от световните тенденции.

„Аз съм с теб”? Това гласи рекламното послание. Като как по-точно ми оказваш подкрепа? С клоунска снимка, която би трябвало да даде нестандартен прочит на един огромен проблем? Нека да се научим да се отнасяме стандартно към него на първо време. Арт напъните ги оставете за някоя по-малко болна тема.

Опит за остроумничене? А как биха реагирали мъжете на тази кампания, след като тя е насочена към тях? Ще се разчустват? Ще се замислят? Или ще решат че набедените за известни персони са решили да демонстрират по-нежната си страна?

Мразя самоцелен криейтив, този създаден колкото да се обяви агенция X или рекламист Y за супер модернистични и налагащи нови тенденции. А вместо да се мъчите да оригиналничите бихте могли да наложите по-широка разпознаваемост на проблемите... но това би било скучно, нали така?

Ето това, скъпи родни криейтиви е истинска провокация. Това ме кара да се замисля. А не безобразието наречено Ники Кънчев в сутиен:

Колко сексуално назаднали сме?

2011-10-20T10:13:00.001+03:00

Мега-яката-мацка с щедро преливаща пазва и нацупени устни се оказва сексуално изобретателна и склонна да импровизира колкото дъска за гладене. Готова е да представи цяла порно програма, стига да имаш желание, но е пластмасовата й физиономия отговаря абсолютно на еротичната й скованост.

Най-сетне сте си само двамата, искрено и лично, а се оказва че цялото бъхтане е било напразно.

Бием се в гърдите, че сме либерални, толерантни и сексуално разкрепостени. Всичко това си остава на теория, обаче. Сексуалната култура може да се използва като индикация за развитието на едно общество. А нашата е плачевна...

Според Световната здравна организация, България се класира на едно от първите места в света по брой аборти – в страната все още има повече аборти, отколкото раждания на деца.

Други статистики сочат, че 76 процента от жените в България се противопоставят на абортите. В същото време, само 4 процента от тях предприемат адекватни стъпки за предпазване от бременност. И не, прекъснат полов акт не е адекватен начин за предпазване от бременност.

Спешните контрацептиви се папкат като бонбони. А презерватив си остава сравнително мръсна дума.

Женският оргазъм пък е направо митологичен термин – всички са го чували, но колко са успели да го предизвикат? От една страна родните мачовци действат шлосерската, от друга страна жените дори не знаят какво и как да си поискат.

Колко родители могат да седнат и комфортно да разговарят с порасналите си деца за контрацепция? А колко приемат факта, че децата им вече правят секс? Я най-добре да се учат от порно клипчета, така или иначе те са масово достъпни и еталон за сексуално поведение.

Гей, лесбийка или транссексуален човек се класира сред най-екзотичните родни гледки, предизвикващи шок, шушукания и дори гневни изблици. Поради тази причина много хора са принудени да не признават открито своята сексуалност.

Секс без презерватив е супер яко, тестовете за болести предавани по полов път са страшни и ненужни.

Открихме сексуалната революция години след всички останали. Залива ни секс от всички страни – от чалгата, от рекламите, от списанията и телевизията. Да сте гледали български филм лишен от абсолютно неадекватна, но много реалистична секс сцена? Тъй де, щото е готино. Съшото важи и за ‘случайно’ разпространилите се секс клипове на Цеца, Меца и Пеца.

Но пък сме супер сексуални, развяваме голите си, силиконово-подобрени прелести волно и непрекъснато. Гледаме да добавим още и още бройки към настоящия километраж... дори и ако идват с венерическа притурка. Важното е секс да се прави. А още по-важно е биенето в гърдите на следващия ден.

Тае бо инквизиция

2011-10-11T22:40:00.001+03:00

Аз съм супер яка и издържлива мацка, тъй като има-няма преди година тренирах интензивно с цел екзорсизъм на офисни бесове. Дали тези практики са се отразили на кръшните ми телеса е трудно да се прецени, но след час потене образът на ръководството ставаше с няколко милимунди по-симпатичен.

Една година и един турски All Inclusive по-късно, дивото отново започна да зове.

Натрупалите се през морската седмица три (словом и цифром) килца не ми даваха мира и реших отново да се отдам на тренировъчни страсти. И да, страсти са при това какви – потенето предизвикано от инструкторката не може да бъде репликирано от мъж (ако някой индивид от другия пол се слави с такива постижения да ми пише!)

За тренировъчни цели е добре да разполагате с добра приятелка таящи подобни мераци и спортен сутиен. Приятелката поддържа боен дух, а спортният сутиен и сами се сещате какво поддържа.

Та тези двете индивидки в един прекрасен слънчев ден се изтъпанчиха в небезизвестен квартален спортен комплекс, твърдо решени да остискат цял час тае бо, а и да се приберат на два крака в последствие.

„Ама много ли е интензивно?” питам с блеснал поглед инструкторката. Момичето явно притеснено, че ще колабираме в неин час потвърждава, че мероприятието не е за точно такива като нас. „Сууупер” е моето потвърждение, докато се боря да си наместя каквото Бог дал в току-що възкръснал спортен екип.

Около 15 минути по-късно нещата са значително по-малко ентусиазирани. Усетих как нещо се развива погрешно след като краката ми започнаха да треперят още на подгрявката. Да знаете, че спортната форма от преди година си остава блян и мечта.

Приблизително 35 минути след началото бера душа, а по гръбнака ми текат вади достатъчни за напояването на цял бустан дини.

Удар, ритай, удар, ритай, удар... И тази мантра не помага. Отброявам последните минути на бясно подскачане, които ще ни отведат до следващ етап мъчения – гири, коремни преси и чудни упражнения за дупе с формата на току-що откъсната праскова.

Няколко седмици по-късно ситуацията е малко по-различна. Вече няма вероятност да припадна, но пък и трите All Inclusive кила упорито красят ханш и бедра. Ако сте решили да влизате във форма, ви каня да се присъедините към нашата спортна дружина. Дори и да не постигнете кой знае какво, гарантирам сълзи от смях. Което само по себе си не е лошо, тъй като води до стягане на кореманта мускулатура.

Пристан

2011-10-11T22:22:00.000+03:00

Пръсти. Разхождащи се, топли пръсти. Солидни струи светлина по кожата ми. Усещане за топлина пълзящо бавно по гръбнака ми. Електрически импулси, които стават все по-бързи докато уцелят рационалното ми същество и ме накарат да се превърна в сноп нервни окончания.

Движения, така познати и толкова естествени. И всеки път различни. Движения, които докосват съществото ми на ниво много по-различно от телесната обвивка.

Усещам те. Усещам те с кожата си, с подсъзнанието и с фантазиите, тези които са част от мен още от този първи ден. Когато си представях какво бих изпитала при твоето докосване.

Спирам те. Успокоявам те. И после аз те докосвам. Докосвам те в мислите си и те обгрижвам с тялото си.

Сливане на две частици. Дарена и получена емоция. Излекувани рани, топъл уют – наше легло, наш малък свят.

Този малък остров се носи сред море от несигурност, сивота, враждебност и болка. А там сме аз и ти. Ти и аз. Ние. Две деца, пазещи се едно друго от студените и страховити неща изпълнили тъмнината.

Отпускам се в ръцете ти. Топли, силни пръсти. Поставени около рамото ми, даващи ми повече от физическа наслада, повече от страст. Заплиташ ги в косата ми. Отпускаш се там.

И тъмнината вече не е толкова непрогледна, а нашето островче се превръща в цяла вселена. Всичко, от което имаме нужда...

А нали комунизмът си отиде?

2011-09-06T17:12:00.001+03:00

Пускаш радиото – Тодор Живков,

Пускаш телевизора – Тодор Живков,

Отваряш вестника – пак Тодор Живков...

Да те е страх да си отвориш консервата в хладилника.

Стар виц, но златен. Интересно е колко малко се е променило от бай Тошово време.

Заричах се аз, че няма да пускам телевизора, но за пореден път допуснах огромна грешка.

Неделя вечер, централните новини на bTV. Приблизително 15 минути от заветния половин час на емисията е посветен на кандидат-президентската двойка на ГЕРБ. Толкова умилително и безпристрастно са представени новините, че ти идва да пророниш една сълза.

Показват ни Росен Плевнелиев, баба му, леля му, началната му учителка, умилени съграждани и изобщо – национална идилия. Даже уличните кучета скандират името му.

Да не говорим, че телевизията представяща уж всички гледни точки почти директно обявява Плевнелиев за победител в президентските избори.

Понеделник, по същото време. Готвя, а телевизорът функционира като фон. bTV, новините. Обявяват, че е започнала регистрацията на кандидат-президентските двойки. Чудесно, казвам си, този път няма да изскочи нещо ГЕРБерско от телевизора. О, каква самозаблуда!

Показват ни щастливи малки ГЕРБерчета. Патрулират децата. Всичко това е със сериозна цел – да може Плевнелиев да се регистрира първи. О, каква кауза о, каква политическа позиция.

Ясно е дори на най-наивните идеалисти, че свободни и безпристрастни медии няма. Но начинът, по който действат уж национални телевизии преминава абсолютно всички граници.

На нито един друг кандидат-президент не бе отделено толкова сериозно време. Не сме гледали подсмърчащи баби, нито класни ръководителки размахващи дневници и справки с оценки. Нямаше букети, питки с мед или малки, сополиви фенчета размахващи плакати и партийни флагове.

Имаме си един субект, държащ се все едно държавата е негова лична собственост. Очевидно тази максима важи и за медиите. Ще се радваме на Плевнелиев, ще хълцаме заедно с него и ще знаем, че той е наш президент има-няма два месеца преди изборите.

Колегите от телевизиите и вестниците че няма да променят този модел на поведение е ясно. Ще продължат да застават във властоугодни пози и ще чакат да ги изненадат. Но докога скъпите зрители ще продължават да приемат всичко за чиста монета? Кога ще започнем да мислим критично, кога и в нашата родина ще се създаде гражданско общество.

Изказвам лично мнение и знам, че то е глас в пустиня. А през това време хиляди хорица ще си пускат bTV и ще се радват на Бойко. Докато този порочен кръг не се повтори.

Папай, мама, лъжат те, че си дебела!

2011-08-30T13:30:00.002+03:00

Над 20 процента от децата в България са с наднормено тегло. Със сигурност сте забелязали този феномен. Момичета на 11-12 години вече имат любовни дръжки и бирени шкембета като на дърти тираджии. За тресящите се целулитни бедра въобще не ми се иска да започвам.

За сравнение – преди 10 години само 12 процента от българчетата на възраст между 6 и 19 години са били затлъстели.

Наднорменото тегло е не просто козметичен дефект и сякаш голям процент от нас не осъзнават колко страшни последици може да има, особено за един млад и развиващ се организъм.

В днешно време от диабет страдат деца на 6, 7 годинки, отново във връзка с наднорменото тегло. Това сочат резултати от проучване организирано от Националнен център по опазване на общественото здраве и проведено през 2010 г.

Има много причини за подобни тревожни статистики. Всички от малки сме научени да си папкаме цялото безумно количество храна в чинията. Помня огромните порции на баба ми и разочарованието, когато детето, т.е. аз не иска да си изяде всичко.

Същото важи и за ултиматумите поставяни на децата – „няма да станеш от масата, докато не си изядеш яденето”.

Тези фактори се комбинират с наличието на компютри, чатове, онлайн игри и заседнал начин на живот. + Изкуствена храна и джънк. Така се постигат 20 процента.

Затлъстяването е изключително толерирано сред обществото ни. Колко добре изглеждащи мъже и жени над 40 години познавате? Шкембето е на почит в обществото ни – символ на ‘мъжество’ и потентност – нали знаете: под голям камък... А жените сякаш спират да се грижат за себе си след като се задомят и след като народят челяд на мъжете си. Изключенията се единици.

Хората или нямат финансовите възможности, за да се хранят правилно и да тренират, или им липсва волята да го направят (по-скоро второто). Масовата липса на информация относно сериозността на този проблем го прави още по-опасен.

Масово явление номер 2: аз съм си дебела и си се харесвам така. Когато гроздето е кисело, оправданията стават много. Простата истина е, че добрата физическа форма изисква усилия. Малко са хората, които са надарени със страхотен метаболизъм и структура и на които не се налага да се напъват за постигане на съвършенство.

В същото време, все повече млади жени стават робини на козметичната и модната индустрия. Тревожни са статистиките относно анорексията и булимията. И всичко това се случва отново поради безхаберие, неразбиране и нежелание да се напънем и да се самоусъвършенстваме. Да не говорим за идеалите наложени от чалга културата и международните модни подиуми.

Не е ок да си дебел. И не става въпрос само за визия и вписване в социалните разбирания и норми. Но е трудно да се прекъсне толкова порочен кръг – започващ в ранното детство и продължаващ цял живот.

Да не ме обвините, че изливам омраза и просто си мрънкам. Напротив. Толерирам всеки и смятам, че хората имат правото и възможността да си скапват живота. Само се огледайте. И ще видите колко сериозен е този проблем. Но докато не променим мисленето и навиците си, едва ли ще постигнем сериозни успехи в борбата с наднорменото тегло.

Полет над кукувиче гнездо

2011-07-14T14:22:00.004+03:00

Чели ли сте Полет над кукувиче гнездо? Това е една от любимите ми книги, препрочитана безброй пъти през тийнейджърските ми години. Основната идея е проста – системата винаги побеждава. Дори и да спечелиш битка срещу нея, системата е могъща и в крайна сметка ще те смачка.

Системата успя да смачка и Яна Кръстева. Момичето се опита да се възпротиви като бе брутално изнасилено и убито. А убийства на млади дами в страната на Бойко Борисов няма. В България се провеждат единствено грандиозни полицейски акции с още по-грандиозни имена.

Че правосъдие у нас няма е ясно. Това не е новина и вероятно няма да изненада никой.

Убийства се случват. Изнасилвания – също. Непростимото в тази ситуация е безобразното и безмозъчно отношение на медиите. Избягвам да пиша за политика, но като журналист по образование и като човек работил тази професия няколко години не мога да остана безпричастна.

Ако сте преглеждали новините след убийството на Яна вероятно дори не сте разбрали за него. За сметка на това всички медии гръмнаха за отвличането на пернишкия крокодил, извинете ме, Мис България.

След медийното затишие последва и някаква реакция. Но не каква да е. Медийте подеха война срещу самата Яна. Младата жена бе безумно очернена и едва ли не се оказа, че убийците заслужават потупване по рамото.

Ето само малка представителна извадка от гнусотиите появили се в родни ‘вестници’ и интернет издания:

Клошарка удушена в Борисовата градина
Труп на 28-годишна клошарка е намерен в Борисовата градина в София в отсечката между конната база и стадион "Българска армия". На безжизненото тяло на Яна Я. К. в неделя по обед се натъкнал случаен минувач, който търсел спасение от летните жеги по сенките.
24 Часа

28-годишното момиче, което обичало скитническия начин на живот, дори подало документи за кандидатстудентски изпити. Така и не се явила, защото в събота по време на концерта на рок легендите „Джудас” и „Уайтснейк” на стадион „Българска армия” била брутално изнасилена и удушена.
Монитор

Както обикновено, Яна се напила до безпаметност с твърд алкохол и бира. В момента полицията издирва приятелите от компанията й, за да ги разпита за подробности от вечерта.
mirogled.com

„Вероятно е изглеждала пияна и извършителят си е помислил, че няма да окаже съпротива”, допуснаха разследващите. Другата версия е, че жената е пила по време на концерта с непознати около стадиона, след което се е стигнало до инцидента.
Информационна агенция Блиц

Яна била от провинцията, но преди години се пренесла в столицата, където живеела на квартира. Според криминалистите момичето било красиво и често имало обожатели.
Bnews

За съжаление тази стратегия се оказва безумно успешна сред масите, които или не могат или не знаят как да мислят. По форуми и сайтове веднага се появиха хейтърите и безмозъчните овце, които обявиха, че едва ли не Яна си го е изпросила.

Слава Богу, дори в нашата бамбукова държава има социални медии. Благодарение на Facebook и други канали, приятелите на Яна успяха да се противопоставят на медиите и да обявят, че Яна е била едно обикновено момиче. Едно момиче, което е имало нещастието да отиде на концерт в Борисовата градина.

Медиите пропускат още един важен факт. Дори и да е била клошарка, че дори и да е била най-изпадналата труженичка от Околовръстното – убийството си остава убийство. Никой няма право да отнеме чужд живот. Характерът и професията на жертвата със сигурност не я превръщат във виновник. Нито пък дават на полицията право да пренебрегне подобен случай.

Уважаеми колеги журналисти! Моля насочете ръцете си от вратлето нагоре. Там ще откриете едно кръгло нещо. Нарича се глава и при нормалните хора са използва за мислене. Преди да направите следващия малоумен copy-paste едни от други се замислете какво точно правите и какви последствия ще има за куп невинни хора.

А докато нещо се промени в безумната ни система – мир на праха ти, Яна! Почивай в мир. И дано все пак възтържествува някаква справедливост, колкото и да не вярвам, че ще се случи подобно нещо.

Двете думички

2011-07-14T09:55:00.002+03:00

Най-накрая и аз да ги чуя, най-сетне и по мой адрес да бъдат казани двете кратки думички, които вероятно осмислят всичко.

Обичам те.

И аз те обичам. Но още не мога да го кажа. Подтискам го за момента, за да не призная официално, че се нуждая от теб. Че ако не те видя дори и един ден се чувствам сякаш е отнета част от мен. Че вече всичко има смисъл. И смисълът е ти да си до мен. Всяка минута.

Целувам те. Бавно. Очертавам устните ти с моите. После ги проследявам с върха на показалеца си. Сплитам ръце зад врата ти и заравям пръсти в косата. Придърпвам те към мен. Още не мога да ти кажа че цялата ми вселена се върти около теб. Но мога да ти го покажа.

Съмнявах се вече че ще чуя тези думички. Не съм ги казвала. Не са ги казвали на мен. Приемах ги за сладникава сцена, родена в сериалите на баба ми. Защо да казваш нещо, като цялото ти същество го крещи?

Но съм бъркала. Обичам те, казано на глас носи нова тежест и кара всяка една частица от съществото ти да ликува. Той е мой. И аз съм негова.

И моето обичам те ще дойде. Само ми дай още малко време да се измъкна от черупката и да отприщя всички тези чувства, които съм кътала дълбоко до момента. Позволи ми да се събудя и да започна отново и без страх да обичам.

Да те обичам. Нежно. Диво и първично. Всеотдайно. Като приятелка. Като любовница. Да те обичам когато те прегръщам. И когато не си до мен. Да те сънувам. И да те държа в ръцете си. Да те галя, да те притискам толкова силно, че да не можеш да си поемаш дъх. И да прошепна в ухото ти, в миг на безгранична близост ‘обичам те’. Защото ти ме накара да живея отново. И да изровя от прахта това аз, което отдавна бях оковала и захвърлила някъде в дълбините на съзнанието.

Обичам те. Сега. И утре. И винаги.

* Този текст е на около три години и половина и е посветен на един много специален човек. Преди време бе изровен от дълбините на харда и реших да го споделя с вас :).

Одъртяваме бързо...

2011-07-12T21:16:00.001+03:00

Всяка годинка носи промени. Факт е, че никога не е късно човек да стане за резил и аз съм живото доказателство за това. На дърти години подкарах кола, на дърти години се научих да готвя, а и още не се знае кое любопитно поле на човешките познания ще привлече вниманието ми след като отмине празненството отбелязващо още една година от рождението на една прелестна и скромна личност – демек мен.

През изминалите дни започнах да се замислям кога разбираме, че започваме да одъртяваме. И разбира се, в кръга на шегата, успях да подбера следните точки като ориентири. А нали знаете, че във всяка шега има и доза истина.

И така, можем спокойно да обявим, че започваме да одъртяваме когато:

- Всичко понаболва. Ако не понаболва, значи вече не работи

- Вместо за бънджи скок или полет с парашут в свободните си дни започваш да се замисляш за лежерен следобед на припек или за бродерия

- Петък вечер е една прекрасна възможност... да се наспиш

- „Младите” започват да те дразнят

- Нямаш идея каква е тази идиотска музика въртяща се по радиото на всеки половин час

- Мързи те да правиш секс – я по-добре да се погушкаме ;)

- Започваш да търсиш признаци на увисване в огледалото

- Започваш да откриваш признаци на увисване в огледалото

- Признаците на увисване в огледалото са толкова очевидни, че вече не искаш дори да се погледнеш

- Говориш за ‘едно’ време, когато...

- Искаш да говориш за ‘едно’ време, но по средата на изречението забравяш какво си искал да кажеш

- Да спиш с някой на половината на твоята възраст не е нелегално

- Започващ да се вълнуваш за допълнително пенсионно осигуряване

- Страхотно постижение е да спиш цяла нощ, без да усетиш позивите на простата (слава Богу, аз си отдъхвам по този параграф)

- Знаеш имената на всички аптекари в квартала

И все пак – важно е да одъртявяме със стил. А и да си останем поне малко деца. Последното поне не е трудно за постигане, нали така?

Зад фасадата

2011-07-12T20:43:00.002+03:00

Ден като ден. Безразлично и запълнено с бетон. Топъл град, пусти улици. Носи се прах, фина мъгла, която сякаш се наслоява във всяка пора, във всяка гънка, дори във въображението.

Буди се изпотена. Усеща ситните капки по челото и врата си, там където е свила длан под косите си. Мрази лепкавото усещане за горещина. Мрази го, защото това е една телесна функция, която не може да контролира. А тя обича да планира и всичко да се случва точно когато тя е решила.

Облизва избилата влага по горната си устна. Солено.

Прехвърля един гол крак през леглото и опипва дървената повърхност със стъпало. Изправя се, опъва схванати ръце и започва сутрешните си ритуали.

Красива е. Тя го знае. Не е скромно, но не е от привидно скромните хубавици. Смята го за лицемерно. Предпочита да изглежда надменна, но да не си слага маска, която няма общо с нейната същност.

Зъбите. Търкат се до степен на вманиаченост. Точно три минути и половина. С другата ръка опипва челото си за несъвършенства. Не ги открива.

Трудно и е да открие дори себе си. Губи се в работата, губи се в своята хубост. Смятат я за елементарна. Наричали са я какво ли не. Това че е курва е най-безобидното, което е чувала за себе си. Вече дори не забелязва подмятанията.

Губи се в безмислени връзки. По-точно им е изгубила бройката. Обича въздействието, което има върху мъжете. Опиянява я. Кара я да се чувства силна. Знае че не го е постигнала сама, знае че тази външност е даденост.

Поема инициативата.

Перфектни дрехи, изискана прическа и горещ град. Толкова е свикнала с високите токчета, че дори не забелязва напуканите плочки и опасните капани по тротоарите.

Перфкеционизъм. Сексапил. Безупречни маниери. Тя не лицемерничи, а дали? Под повърхността има толкова много, а тя го пази за себе си. Трудно се доверява. Не може да сподели с мъжете в живота си. Как да сподели, като дори не знае имената на някои.

Един от тях ѝ бе споменал, че най-много я харесва без грим, запотена и поруменяла. Тя мрази да бъде такава. Да губи контрол. Да позволи на нечия чужда воля да я води.

Докосва отново горната си устна – там където сутринта бе избила леката сутрешна пот.

Може би има различен сценарий някъде там долу, където съзнанието не може да се намеси. Но няма да бъде днес. Докосва косата си, за да се увери че е перфектна. Продължава напред.

Тази е #$*%@!, а пък оня...

2011-06-13T19:21:00.004+03:00

Стереотипите, ах тези стереотипи, колко силно ни въздействат. Всеки вярва в поне няколко сдъвкани, изплюти и лесно разбираеми обобщения. Дали от мързел, дали защото така ни изнася – трудно е да се каже.

Знам, ще отнеса критика за нещата, които смятам да напиша. Уморих се обаче. Писна ми от етикети, епитети и обобщения. О да, най-лесно е да действаш първосигнално. Успялата жена е курва, а всички готини мъже са заети... или пък са гейове.

Всеки един е станал жертва на стереотипите поне веднъж. А колко по-шарено и пъстро би било да си изграждаме собствено мнение. Да не съдим. Да не обобщаваме. Да даваме шанс на него или нея да покажат какви са.

Етикетчетата? Ето няколко от тях – глупави, неприложими и често обидни.

Успялата жена сигурно е преспала с някой

Тази версия на 200% е вървяла и по мой адрес, разпространявана от добросъвестни колеги тъкмо зад гърба ми. Защото никой не е виждал колко много труд ми е коствало движението нагоре. Само крайният резултат е ясен.

Няма успяла жена благодарение на усилен труд и интелект. Недай Боже въпросната да е и красива. Нали знаете, красиво умно нема. То освен орални умения друго едва ли владее.

Достатъчно много самостоятелни и пробивни жени има. И, не, пробивни не означава да си разтварят краката пред всеки висшестоящ. Просто една красива жена може да бъде и отличен професионалист.

Чалга поколението

Масово се смята, че 16-18 годишните днес са средностатистически малоумни. На 100% са станали съзнати индивиди с телевизия Планета, което пък съответно ги запознало с ценности като силикона и изневярата.

Преди няколко месеца имах щастието да изкарам шофьорска книжка с много мъка и страдание, вероятно и благодарение на къстната възраст, на която се престраших. Най-дърта се оказах в групата. Имах огромното щастие да общувам с така жестоко заклейменото младо поколение.

Те се оказаха забавни, надъхани и много интелигентни деца. Част от тях работят и си плащат шофьорските курсове сами. Те могат да проведат смислен разговор. И определено не слушат само чалга. Бяхте ли на концертите на AC/DC, бяхте ли на Sonisphere? А видяхте ли колко млади хора имаше там?

Ах тези български любовници!

Ако не знаете, българинът е най-страхотният любовник на планетата, че сигурно и в галактиката. Способен е да докара до множествени оргазми срамежлива и консервативна девица, която се изчервява при мисълта за собствената си анатомия.

Хубаво, патриотично стереотипче. Създадено да надъхва. Тъй де, всичко трябва да ни е най – и природата, и жените, и мъжете.

Смея да твърдя, че има трагични български любовници. Има и чудесни чуждестранни такива. И български. За мен е силно неадекватно да се говори за полова мощ като национална характеристика. Да не говорим, че голяма част от родното мъжко съсловие живее векове назад във времето.

Големи гърди + поддържана жена = хирургическа интервенция

В България очевидно няма естествено красиви жени. Всяка пипната мадама е минала под ножа.

Да бе, да! Сигурно има такова тяло само от диети и спорт! Тая колко са я коригирали, не е истина.

Красивите жени са евтини, интересуват се само от визията си и съответно използват тунинговани форми за придобиване на допълнителни финансови облаги.

Големи гърди естествени също така не съществуват. Туй е някакво същество от митологията – всички са чували за него, но никой не го е виждал. Да ви кажа често – има ги. Даже можете да използвате закона за гравитацията, за да разберете какво се случва в действителност.

Само няколко стереотипчета. Малки и невинни. А от тях боли. Защото не всяка хубава жена е курва, не всеки готин мъже е обратен. Но пък така е по-комфортно, нали? Моделът за поведение е лесен за следване. Мисленето със сигурност е по-трудно. А колко ли хора сме успели да нараним благодарение на мързел?

Промяна... а защо?

2011-06-06T19:11:00.000+03:00

Четири години заедно. Четири години на напасване, борби, опити за надмощие. Твоят характер изправен срещу моят инат. Твоят инат изправен срещу моята дребнавост. Ти срещу аз?

Съжителство, свързано със своите сладости и болки. Трепетно начало, опити за нещо по-добро, по-истинско, още по-страхотно от това, което вече имаме.

Опити да те променя.

Колко много воля са ззисква, за да приемеш някого, без да се мъчиш да го променяш, да го оформиш по свои виждания и представи за добро и лошо?

Да създадеш ново съшество, с идеята че го правиш за неговото благо. А всичко, което де факто правиш е проява на слабост.

Можеш ли да обичаш без да се мъчиш да променяш? Да си влюбен в слабостите и ужасните малки привички на този, който споделя с теб един живот, един апартамент и едно легло.

Няма как да промениш човек и той да бъде щастлив, да бъде себе си. Няма как да обичаш истински, ако вече имаш мисия – да усъвършенстваш наличния човешки материал.

А колко трудно е да приемаш без да съдиш, да обичаш дори в тежките моменти. Да не се сърдиш просто защото той е различен, той е себе си.

Истинската любов е приемане. Гаджето, бройката, годеникът или съпругът не е проект. Той си е той. Както и аз съм си аз – дразнеща, прекрасна, на моменти трудно поносима, в други моменти нежна и зависима.

Не обещавам, че няма да се опитвам да те променям. Импулсът е по-силен от мен, вкоренен чрез възпитание, женска слабост и фантастични идеали. Но ще те обичам. И теб, и досадните ти навици. Дори когато ми е трудно.

Just a Little Bit Dangerous

2011-05-30T21:32:00.001+03:00

Roxette са нещо, което свързвам с детството. Песни, чиито текстове знам наизуст и мелодии, които до голяма степен са оформили музикалните ми предпочитания. Поради тази причина не мога да устоя на възможността да видя този мил, детски спомен на живо.

Мястото е Герена. Със сигурност не е най-прекрасното място за подобен род концерт и със сигурност хората платили си за билети в НДК са прецакани. И въпреки това има някакво трепетно очакване – чувствам се малка и ми се иска да се върна в онези прекрасни дни, онези дни в които всичко беше много по-лесно и много по-възможно.

Roxette са комерсиални. Поради точно тази причина много хора са настроени скептично към събитието. Не стига, че са пенсионери ами и свирят поп рок. Но! Толкова много хора, точно като мен, си спомнят нещо мило и топло. Толкова много могат да изпеят без затруднения The Look, Dangerous, Listen to Your Heart.

Блед опит за подгряване от страна на Нора... Момичето, което прекалява с крясъците за сметка на певческото изпълнение.

Проливен дъжд, но малко след него на сцената се появяват Мари Фредриксон и Пер Гесле. Мари е истински пример за човешка сила и воля, за мен поне тя си остава едно огромно вдъхновение. В случай, че не знаете – през 2002 г. й е поставена диагноза мозъчен тумор. В следствие на интервенцията и разпространението на тумора тя губи зрението в едното си око, способността да смята и чете и част от сетивността в дясната половина на тялото си.

Тази фина и мъничка дама успява да пребори болестта. И не само. Записва нов албум и тръгва на световно турне. В София Мари остана на сцената цели два часа и намира сили за два биса. Да, не е енергичната руса бунтарка от старите клипове на Roxette. Движи се минимално, но се раздава. Прави няколко акапелни изпълнения, там е и влияе на всички присъединили се към групата в тази неделна, дъждовна вечер.

Музикантите също се забавляват. Поздравяват София с инструментална версия на Хубава си моя горо. Публиката реагира с рев.

След концерта си мисля, че са останали малко подобни музиканти. Изобщо не говорим за рок и алтернативна музика. Иде реч за поп. Популярната музика в световен мащаб е почти толкова пошла и лишена от значение, колкото родната чалга.

А Roxette оставят един сладък привкус. Карат ме да се чувствам щастлива и вдъхновена. И отново си тананикам познатите рефрени и отново съм дете. И музиката ще си остане обичана и истинска още много години.

Сутрешно кафе

2011-05-30T19:37:00.001+03:00

Над чашата се извиват топли ивички аромат. Тя слага ръцете си над тях, сякаш иска да се стопли с горещото кафе. И макар че през прозореца влиза асфалтовата топлина на летния град тя има нужда от сгряващото усещане на кафето. Трепери.

Прибира рус кичур зад ухото си и се заглежда в тъмната напитка. Горчиво и гъсто кафе. Много тъмно и много силно. Тя не е силна. Кожата й е бяла, а в себе си тя усеща как нещо се чупи с всяка изминала минута и секунда. Тя е слаба. Иска да е слаба. Иска да е малка, безпомощна и обгрижена.

Отново е сутрин. Сутрин без него. Чуди се дали той си спомня за нея, докато отпива първата глътка тъмна енергия.

Дали вижда русите кичури, дали си спомня вкусът на устните й докато се радва на кафето?

Пали цигара и вдишва. Не е като цигара след секс. Няма нищо общо с онези сутрешни цигари, изпушени в леглото и забравени след моментите на удоволствие толкова рано. И толкова необходимо.

Гаси я нервно. Не усеща онзи вкус. Вкусове. Всеки един от тях свързан със спомени. Предизвикващи спазми някъде дълбоко в нея. Каращи я да се задъхва и да избута чашата с кафето далеч.

Той е далеч. Той е различен. Вече няма вкус на силно кафе, няма способността да я повдигне и отнесе на едно друго място, на топло място, място без градски зловония, без омраза, без никой друг. Само те.

Става. Отива до прозореца. Топящ се асфалт и нажежен град. Студен летен град. Летен град, в който него го няма.

Слаба е, изпитва силна нужда. Като наркоман. Посяга към телефона си, с едно обаждане може да си набави нужната доза. Все още пази онзи номер. Глупачка. Нервно натиска бутон за изтриване. Спира за минута. Лакираният пръст прескача между два бутона с противоположни функции. Отказва се. Все пак се надява, че отново ще се радва на сутрешното кафе. По онзи начин.

Мастилени нощи

2011-05-16T19:30:00.001+03:00

Нощното мастило е изпълнено с чувственост. Виолетово, не черно. Виолетовото е наситено с емоции, наситено е със спомени за докосвания и желание за създаването на нови спомени.

Мастилото записва истории. Всички тези истории, които ще останат неразказани, но които изпълват всеки един ден със смисъл.

Нашата история. История банална като всички останали. Простичка история. За мъж и жена, за хиляди незабравими мигове създали тази история, в която всеки един би могъл да припознае себе си.

Тишината на нощта. Смисленото мълчание много по-силно и изпълнено от звуците и светлината на всеки един ден.

Всяка нощ. Да заспиваш до един мъж. Да го преоткриваш. И отново да разбираш, че той е най-голямото чудо и най-истинското. Да споделите последните мигове мастило преди да се унесете.

Виолетови въздишки. Всяко докосване оставя осезаема следа във въздуха. Сгъстява го. Нагрява го, докато мастилото избухва и се превръща в искри. На сутринта те се скриват, само за да разкрият своята прелест през идната нощ.

Устни, пръсти и пошепване. Бузата ти до бузата ми. Гъделичка ме и е топла. Уютна. Скривам се в теб и сгушена виждам звездите. Те са само наши, точно както тъмнината. Пишем нашата история и я пазим. Не знаем дали ще я разкажем. Но ще помним всяка една нощ.

А кой е виновен?

2011-05-16T18:50:00.002+03:00

Живеем в калпава държава, това със сигурност не е тайна. Политиците ни не струват, бедни сме, нещастни сме и имаме здравословни проблеми свързани с мизерния начин на живот.

Българите обаче страдаме и от една друга болест – нежеланието да поемем отговорност за действията си и да потърсим начини да си подобрим житието и битието.

Това твърдение може да бъде илюстрирано във всяка голяма компания. Ако хванете като предмет на наблюдаване коя да е държавна институция ще можете да онагледите теорията още по-добре.

Във всички тези трудови организации трима работят, а поне 10 се скатават. Цифрите подлежат на корекция. От работещите максимум един е готов да поеме отговорност и да защитава решенията си. В повечето случаи подобен индивид липсва. Тъй де – наведена глава сабя не я сече.

И все някой е виновен. Като правило знаем, че съдията е педераст, топката е крива и нашата врата явно е дефектна. Футболните максими важат с пълна сила и за ежедневието ни.

Виновни са ни политиците. И работодателите. Комшиите също. Виновни са и тези, които бачкат до припадък, за да могат да си позволят някое и друго удобство. Завистливи сме, мързеливи сме и сме сериозно озлобени.

Със сигурност възрастните хора и тези обитаващи малките градове и села страдат и се борят всеки ден за оцеляване. Знам какво е двама пенсионери да се оправят с 300 лева, които не стигат дори за парно и лекарства. Обаче! Обезверението и безхаберието, царящи сред толкова много млади хора са отчайващи.

Работа има. Проблемът е, че няма да ви кацне като лястовичка на рамото. Трябва да я потърсите. Без опит няма как да станете изпълнителни директори. И да, за да постигнеш резултати често се налага да правиш жертви.

Толкова ли зле живеем наистина? И сериозно ли си мислим, че навсякъде другаде е рай? По-добре ли е да стържеш чинии като луд в Щатите вместо да се постараеш да направиш нещо за родното си място?

Статистиките сочат, че ние сме едни от най-нещастните хора в Европа. Младите са обезверени и им липсва мотивация да работят. А дали не сме се докарали сами до това положение? Все пак социалните и политически системи рефлектират върху собствената ни идентичност. И ако не сме наясно какво искаме със сигурност ще ни бъде трудно да го постигнем.

Зрелище и секс – печелившата БГ маркетинг стратегия

2011-04-12T20:45:00.000+03:00

Бълграските тв зрители са сексуални маниаци. Или поне до този извод са достигнали людете създаващи реклама в милата ни родина. Не бих ги нарекла творци, тъй като опитите им наподобяват деянията на самодеен кръжок от някое селско читалище.

А до какви изводи можем да стигнем гледайки т. нар. произведения?

1. Сексът продава. Достигнали сме до това откритие 20тина година след всички останали.

2. Българските зрители са дебили

3. Сексът продава и българските зрители са дебили

На тези максими са базирани по-голямата част от помиите заляли националния и кабелен ефир.

На първо място имаме тункващи се субекти. Тункват се в офиси, тункват се по градинки. За разкош и доста изтъркан елемент на хумор блъскаме и една мрънкаща, консервативна бабичка. Картинката е пълна. Вафли + секс, секс без вафли, важното е секс да има.

Отново това лято ще се порадваме на онова недоразумение, което някой е нарочил за рапър. Същото гледа блажно като девствен програмист няколко фолк-фурии смучещи сладолед. И какво друго би могло да се случи освен с близането да ти дойде апетита?

Евтина марка кафе, то и кафе не е, по-скоро на пра-баба ми леблебията. Кафето е толкова силен афродизиак, че помпа бюстове и повдига мъжките... вратовръзки де, вие какво си помислихте?

Ако слушате радио със сигурност сте попаднали на боулинг с големи топки. Ама толкова са му големи, че две дами сума ти време се дивят и почти достигат оргазъм. Лично мое мнение е, че радио рекламата е достигнала непостижими нива на дебилност, но телевизията я следва по петите.

Рекламите мъчещи се да копират хамериканската бозица „Сексът и градът” даже отказвам да ги коментирам. По тъп оригинал така или иначе не може да се направи смислена имитация.

По-тревожно е защо се правят такива реклами. Един вариант е нашите рекламисти още да не са проумяли що е то творчество, тънък хумор и убийствени слогани, с които да бъде асоцииран продукт. За вайрал кампании (много мразя чуждици, но в случая иде реч точно за това) дори не мога да се сетя.

Вариант две е подобни послания да се нравят на българската публика – на чалга поколението, на зажаднялата за потни ласки домакиня и на средностатистическия бирен чичко. Ако Сезонът на дините е единственото, което може да привлече вниманието на аудиторията, положението е твърде трагично... дори и за позитивен индивид като мен.

Поради тази причина от екраните ще ни гледат кахърни девойки и ще се овлажняват при вида на мастика, тоалетна хартия или вафла. А на нас ни остава да плакнем очи или да си бием главите в стената – въпрос на предпочитания.

Магията на Будапеща и Виена, втора част

2011-04-08T08:00:00.000+03:00

Специално внимание искам да обърна на прелестите на Виена:

Центърът на нощна Виена

Дворецът Белведере

Много дворци, много чудо

Коне с добър усет към аксесоарите

Статуята на Мария Тереза Австрийска

Виенското колело в Пратера

И най-прекрасната тоалетна, която можете да си представите

Магията на Будапеща и Виена

2011-04-06T20:42:00.010+03:00

Замъци, високи кули ... и трабанти в изрядно състояние. Когато се насочиш на запад (а в интерес на истината когато се насочиш и във всяка друга посока) откриваш нов свят, нови приказни творения на човешката мисъл.

Да проследиш Дунав е истински внушително преживяване. През Сърбия към Будапеща и Виена. Тези градове имат с какво да се похвалят и го правят с достойнство. Всяко кътче е заредено с история и финес, а най-важното е, че тази история се пази. Всяка сграда, всеки паметник, всяко мостче и камъче са уважавани като реликви.

Да кажа, че Будапеща и Виена са прелестни градове би било обявяване на очевидното. Поради тази причина ще споделя с вас малко снимки и се надявам да останете също толкова омагьосани и запленени, колко то бях аз. Тъй като и спомените са невероятни, ще посветя на Виена и Будапеща два поредни постинга. Приятно пътуване!

Сградата на парламента, Будапеща

Площадът на героите, Будапеща

Рибарските кули, Будапеща

Хем красив, хем син Дунав

Мда, все още ги има и все още са в движение

Музей на марципана в Сентендре

Как да станеш фрийлансър легално и да оцелееш

2011-04-06T09:56:00.000+03:00

Ако сте решили да започнете да се трудите сам-самички, опазил ви Господ, ще ви се наложи да станете 3/4 счетоводител, още толкова адвокат, чиновник и законотворец. Преди няколко месеца моя милост най-сетне се престраши да се превърне в специалист на свободна практика. Сериозна грешка в уравнението бе желанието да се трудя легално и напълно изрядно.

Реших с държавата да се обичаме и уважаваме - аз й плащам сега, а тя ме обгрижва като си произведа малки Виолетчета и когато дъртата Вили започне да се нуждае от пенсия. Речено-сторено.

Думичката фрийлансър, демек специалист на свободна практика, адски изнервя държавните чиновници. Хеле пък този фрийлансър да работи онлайн - задните части да са му яки, с извинение. Започва се едно ходене, прехвърляне и разпитване, което не е по силите на всеки. На хората със слаби нерви изобщо не им се препоръчва да се захванат с това начинание.

В началото бе Агенцията по вписванията. Аз - изчела около 500 счетоводни форума съм напълно подготвена и изрядна. Влача дипломи, копия, документи, молби и декларации. Попълнени и в минимум три копия, щото не знам колко ще ми трябват.

Всичко минава гладко, докато не обявявам, че както дипломата гласи, ще работя като журналист на свободна практика. Не какъв да е - печатен журналист трудещ се в онлайн сферата.

"Ми не може," казва симпатичната девойка зад гишето, " тук като журналистически специалности имаме радио и телевизия. Печат не може". То вярно, че в България няма печатна журналистика, ама то и телевизионна няма, за радиото пък хич да не говорим. Мигам на парцали, толкова си мога, но в крайна сметка стигаме до консенсус.

След Агенцията ме чакат НАП, НОИ, НАП. В тази последователност. Нося декларации, нося обяснения, че и дискове съм си записала, понеже така пише в счетоводните форуми - моите пътеводни светлини от 1-ви до 2459-ти епизод.

Естествено се оказва, че ми липсва една декларация. Сърдита госпожа в НАП по адресна регистрация ми връчва две копия и сочи с пръст към коридора. Хич и не ми позволява да оспорвам командата - все пак не може да си попълваш декларации където ти харесва.

Приключвам, в последствие си взимам осигурителната книжка от НОИ и - о, чудо - аз вече съм специалист на свободна практика. Даже мога да си плащам осигуровките.

Но ако си мислите, че това е всичко - не драги ми читатели - не може просто да си платиш онлайн, макар и формулярите да съдържат ЕГН, причина за плащане и сума. След като си платиш пак в НАП на месечна база влачиш декларации. Иначе ще е скучно, нали? Друго си е ежемесечен контакт с дамата зад гишето.

Та така, стимулира се малък и среден бизнес в милата ни родина, така се стимулира, че чак се дави в хартия. Но тъпите и упорити като мен се преборват, че дори и започват да работят в пълно съгласие с държавата.

И ако сте решили и вие да се отървете от така наречените български шефове и псевдомениджъри е добре да знаете, че пътят фрийлансърски е трънлив. Но пък носи и някакво странно удовлетворение при приключването на всеки един етап. Чак те кара да изпитваш гордост.

Връзки за еднократна употреба

2011-04-05T18:56:00.003+03:00

Той е консуматор. И тя също. Има пластмасови нокти, които може да изхвърли при отлепване или счупване. Яде полуфабрикати. Нужно е само да ги стопли в микровълновата и да изхвърли тарелката за еднократна употреба в последствие.

Пазарува продукти в лъскави опаковки и ги хвърля щом й омръзнат. Пие кафе от пластмасова чаша и я подмята небрежно заедно с някой захабен пластмасов нокът. Щом й омръзне от точно тези екстеншъни си слага нови. Консумира продукти за еднократна употреба.

Връзките й също са за еднократна употреба.

Намира мъж. Употребява го. Той започва да й омръзва. Тя започва да търси следващ продукт.

И той е консуматор. Сменя си джи-ес-ема секунди след като бъде представен нов модел. Търси жена за една нощ. Връзка за еднократна употреба - след като я използва по предназначение спокойно може да я захвърли в кошчето.

Той и тя консумират секс. Бързооборотна и лесно достъпна стока. Любовта отдавна не е популярна. Този продукт изисква работа и усилия. Те нямат търпение. Очакват всичко да се случи на мига, веднага след като размахат кредитната карта.

Сексът е лесен, удовлетворяващ и предлагащ разнообразие всяка нощ. Защо им е да търсят нещо по-сериозно? Те са консуматори. Свикнали са с продуктите за еднократна употреба. Знаят как да си ги доставят възможно най-бързо. Не искат да правят усилие. Не знаят как да изпитват болка.

Връзките за еднократна употреба - разопаковаш, изяждаш, изхвърляш. Скоро усещат липсата и си поръчват нови - друг продукт в шарена опаковка, но след като тя бъде смъкната, той поразително започва да прилича на старата изхвърлена стока.

Количество вместо качество. Еднократност като начин на живот. Много секс. Евтин секс. Бърз секс. Секс без чувства. А утре историята започва отново.

Защо да е лесно като може да е сърцераздирателно?

2011-02-21T21:10:00.002+02:00

Животът ни е поп-фолк. Или вероятно турски сериал. Във всички случаи – животът ни е драма.

Изписват се хиляди съвети и страници. Женските списания учат де що има кахърна мома как да намери своята сродна душа, принц и потенциален съпруг и как да го задържи превръщайки се в креватна акробатка. Мъжките издания пък споделят със средностатистическия роден ерген как да изчука всичко живо и мърдащо, как да не се връзва на номерата й и как да си остане женкар форевър.

Всички се опитват да убедят читателите/слушателите си колко е трудно. Все пак готините мъже са заети, а готините жени са кучки.

За да бъде истинско и дълбоко трябва ли да е трудно до степен на полуда, нужно ли е да боли, да причинява безсънни нощи, терзания и хиляди въпроси?

Любовта не съществува. Или е от тези митични животни, за които всички са чували, но никой не ги е виждал. Тя може и да дойде, но е важно да я опазим от конкуренцията, да я поддържаме жива, да я разнообразяваме, изучаваме и дискутираме. Важното е да станем част от формулата. Онази универсалната, която решава всички проблеми и продава услугите на новинари, психолози и съветници.

А истината е толкова различна. И толкова индивидуална. Истинските неща в живота се случват без външна намеса и предварителен план.

Мъжете не са от Марс, жените не са от Венера и със сигурност не говорим на различни езици. Няма нужда от насоки, съвети и формули от типа „добре е да спиш с него поне след пет срещи, за да не те помисли за лека”.

Истинската химия, тази за която всички си мечтаят се случва за секунди. Тя не се планира и не се развива.

Истинската любов не приключва след три години и със сигурност не се нуждае от „30 начина да продължиш да го възбуждаш” или „20 секси трика, които ще те направят неустоима”.

Пламват искри. Пламва любов. Следва съжителство. Скандали. Търкания. Сдобрявания. Напасване на острите камъни, докато всички ръбове са загладени и машината започне да работи гладко.

Истинската любов не се нуждае от наръчници и професионални консултации. Тя е простичка и непретенциозна. Заплетени в поредната изкуствена интрига често я пропускаме. А тя е точно там – на една тъка разстояние.

Дали грозното патенце наистина ще бъде лебед?

2011-02-20T19:42:00.000+02:00

Отново седи на пейката сама. Яде баничка. Знае че не трябва. Но не й пука. И без това усилията й да се храни правилно, да се държи правилно, изобщо да покрие всички социални норми не дават резултат. Майната му. Сълзите бавно се стичат по закръглените й бузи.

Впива зъби в мазното тесто. Жалко подобие на сирене се разтапя в устата й, но какво значение има като е вкусно.

Направи всичко. За да компенсира за липсите. Разви всичко, което можеше да развие. И пак не достигна до заветната цел.

Оглежда се. Слънчево е. На площада е пълно с майки и деца. Мъниците тичат, спъват се, падат, оглеждат се изумено и стават. Мъниците нямат проблем да се вдигнат след като са тупнали по дупе, да се поогледат и да продължат. И тя правеше така- повдигаше се след всяко падане и не губеше надежда. Вече нямаше сили. Твърде много пъти беше тупнала на дупето си.

Превъзмогна стеснителността си. За да се пребори реши да учи журналистика. Какъв по-добър начин да преодолееш страха от социални контакти, от това постоянно да ти се налага да общуваш с непознати?

Стана душата на компанията. За да не разберат другите какво е вътре в душата й, събра богат репертоар от забавни истории, умопомрачителни лафове и комични реални случки. Знаеше какво да каже във всеки момент. И все по-често бе в центъра на събитията.

Даваше всичко за приятелите си. Те знаеха че могат да я потърсят и в четири сутринта и тя ще откликне. Тя знаеше че те ще направят същото за нея.

Учеше много, пиеше много, купонясваше още повече. Гледаше да е заета всяка минутка, за да не мисли за това, което я тормози. Вечер заспиваше пребита от умора и не сънуваше. Успя да заключи дори и подсъзнанието си и да го прати далеч на задните, прашни рафтове.

Не успя да направи единственото което искаше. Да намери любов. Да я видят страстна, гореща, нежна и всеотдайна, каквато знаеше че е. А те не знаеха.

Виждаха само пухкавото, добродушно момиче, с голямата уста и големите очила. Виждаха я като близка, като приятелка, като добродушната дундичка, но не и като жена.

Копнееше да изпита голямата любов, копнееше да освободи целия си потенциал и заряд от подтискани желания. Но уви.

Отхапа отново. Избърса носа си. Погледна пак мъниците на площада. И изведнъж се почуства сама и напълно изоставена. Усещаще че нищо няма смисъл. Знаеше че има много. Но предимно раздаваше. До момента не бе получавала.

Отхапа отново. Избърса сълзите. Хвърли мазната хартиика. Стана и по инерция сложи на лицето си усмивката. Макар очите й да плачеха.

Болнични приказки за отрезвяване на оптимисти

2011-02-14T10:28:00.002+02:00

Аз съм оптимист. Всички, които ме познават, биха го потвърдили, добавяйки че това моето даже граничи с инфантилна увереност във вътрешната доброта на всяко човешко същество. Освен че съм оптимист си имам и баба. На 73 години, да ми е жива и здрава. Последното за съжаление не зависи изцяло от нея.

Всичко започна с лека кашлица. GP-то без особено притеснение констатира, че всичко й е наред, да пие там някакво сиропче.

Това добре. Докато три дни по-късно кашлицата си продължи, а като бонус се появи и температура.

Второ посешение в лекарски кабинет потвърди пневмония. И какво правим сега? Влизаме в болница.

Нарамила под мишница направление, рентгенова снимка и баба се насочвам към съответното ‘лечебно’ заведение.

Пред пулмологичен кабинет чакат още един куп такива като нас + три ромски катуна. От тях не е ясно кои са болни, кои са изпращачи.

Заветният момент настъпва. Преглеждат баба и ни казват, че в женското отделение има едно свободно легло. Успех! И то толкова бързо насред сезона на свинските грипове. Доволно потривам ръце. Прекалено рано, прекалено рано...

Изпращат ни в спешен кабинет, където пък трябва да ни приемат за болнично лечение. Пухкав господин в синя престилка ни се хили насреша. „Ми то места няма, женски хич. Не знам какво правите тук”.

„Е как, от горе, от пулмо-кабинет ни пратиха”.

„Хех, ми те може да са ви пратили ама места няма. Пийте чайчета и утре сутрин елате пак”.

Утре сутрин идваме пак. Сестрата се пули невярващо – как така не са ни приели предната вечер? Нейните заслуги поне ги признавам, тъй като се разфуча, обиколи един, два болнични етажа и след около 15 минути треперещата ми баба се оказа приета за болнично лечение.

Последваха още два, три кабинета, ледена гардеробна и прием в отделение. Нахъсвайки бабчето успяхме да минем през всички процедури за половин час и в 8:30 вече бяхме строени и готови за прием в отеделението.

Отделението е едно чудесно място за отдих и възстановяване. Леглата са разпрани, от тях стърчи дунапрен, който със сигурност е по-възрастен от баба ми. Стените се люшят, а всичкото персонал гледа лошо.

Ама гледа лошо пациентите. Строяват ни в студен коридор и казват да чакаме докато санитарките сменят леглата след като са изписани няколко жени. На тяхно място трябва да се настанят новоприетите.

Да знаете, че санитарките са най-заетите персони в една болница. Засичала съм по часовник как словом и цифром два (2!!!) часа се мъчат със следните дейности:

- Пушене на цигари и пиене на кафе (минимум час)

- Разходка от единия край на коридора до другия (20 мин)

- Сортиране на чаршафи – хайде още половин час за разкощ

- Разправии с лекарите – останалото време

Млад и авторитен на вид доктор констатира, че „това не е болница, това е лудница”. Склонна съм да се съглася, но за роднинското благо замълчавам.

Към 10:30 успешно настанявам премръзнала баба с температура в болничното легло. Какъв извод можем да си направим от тази история? Дано не ви се налага да ползвате болнична помощ, макар че прилежно правите месечни вноски тамън за здравеопазване. Или ако се налага – дано имате нужните средства за частно лечение.

Сега стискам палци с надеждите милата ми баба да се възстанови бързо, за да мога да я прибера в къщи. А там вече ще се наслади на качествено възстановяване и храна различаваша се от половин чашка леща за вечеря.

Една цигара време

2011-01-27T17:31:00.002+02:00

Палиш цигара. Огънче. Аромат на тютюн. Вдишваш дълбоко, така сякаш живителна сила пртича енергично през вените. Търсиш ме.

Търсиш ме в огънчето. В извиващата се струйка дим. Спомняш си устните и косите с аромат на мускус. Косите, които никога не попиват силната и проникваща миризма на тютюн. Тези, които не се навиват около пръстите. Скачащи като пружини кичури. Кичури, които не подлежат на промяна и винаги ще бъдат непокорни.

Търсиш спомен, а той избледнява.

Не знаеш, че съм тук. И те гледам. Мисля си за огънчето. Същото това огънче горящо в една друга стая. И по друг начин. Огънче на спокойствие след часове страст. Онова огънче – уморено и доволно. Това огънче май не е същото. Трепери. Засилва се. Неуверено и после пак потрепва.

Търсиш ме. Искаш да опитомиш отново косите. А после да потърсиш онази малка вдлъбнатина на шията. Да покориш и нея.

Издишваш. Кълбото плътно се извива около аромата на мускус. Скрива го. Не ти дава да ме откриеш.

Една цигара време. Достатъчно да се влюбиш. Да изпиташ дълбока агония, да потънеш и да потърсиш отново надежда.

А надеждата се изпарява. Изчезва там високо горе, където мускус и тютюн се сливат в чувствен образ от далечно време. А после просто изчезват. Разтварят се в един безличен въздух докато и те станат неоткриваеми. Безполови.

Апатия.

Искаш този спомен. Търсиш го чрез огънчето. Но още две вдишвания и то ще изгасне. Ще остане само пепел. Ще потъркаш бузата си, ще посегнеш за нова цигара, но ще се откажеш. Ще се скриеш на топло и ще се помъчиш да забравиш. Докато не запалиш следващата цигара.

Пламен

2011-01-13T13:21:00.002+02:00

Град Ловеч прилича на много други български градове. Има си пешеходен център, има стар град, има грозни панелки и красиви барокови сгради.

Старият град на Ловеч си има етнографски комплекс. А този етнографски комплекс си има човек на име Пламен. Господин Пламен разказва за историята на града, за традициите, обичаите, нововъведенията и първите западни уреди и мебели пристигнали в страната.

Пламен говори бързо и ти трябва известно време да се настроиш и да разбереш за какво става въпрос. Няма пауза, няма въведение, грабва те и те отвежда някъде в 19ти век. Облечен е със стар костюм, за да ти позволи напълно да се потопиш в атмосферата на стар Ловеч.

Етнографският комплекс едва ли е най-впечатляващата забележителност в страната. Предметите сами по себе си вероятно имат голяма историческа стойност, но трудно биха успели да грабнат вниманието на някой, особено в ерата на технологиите и специалните ефекти.

Под умелото ръководство на Пламен тези предмети оживяват. Можеш да се снимаш седнал на автентична австрийска мека мебел докато се правиш, че пиеш кафе от оригинален и деликатен сервиз.

Може да се снимаш и седнал пред истински стан или пък да наточиш вино от огромната бъчва в избата на комплекса.

Той ще ти разкаже как са живели семействата, как всички заспивали заедно на красивите черги в малката стая. Знае кога е внесено какао за първи път в България и как е създадена Сладкопойна чучулига.

След като приключи тази разходка във времето П

ламен ще изпее Клетва, ще разкаже нещо любопитно за езиковата гимназия и за развитието на самия град.

Пламен ще ти вземе левче за преживяването.

Ще се извини за липсата на отопление. Просто музеите и комплексите извън столицата нямат такова.

Пламен е там по цял ден. Ще те посрещне още когато пристигнеш в Ловеч и ще те покани да разгледаш.

Можеш да го видиш в центъра. Той ще те изпрати и ще те пожелае да се върнеш.

А ти се чудиш дали е тъжно или страшно. Безумно е регионалната история да се пази от хора с много ентусиазъм, но без никакви средства. Безумно е тя да изчезва, ако някой не се жертва, за да опази автентичен стан или предметите използвани при правенето на вино.

Пламен те радва, но от този човек остава и някакъв горчив привкус в устата. Тръгваш си щастлив, че си се запознал с нещо ново. А в същото време ти е гузно, че си платил само едно левче за приятното преживяване.

Ако пътуваш към Ловеч иди до етнографския комплекс. Ще научиш нещо ново, а и ще се запознаеш с един изключителен човек. Току виж този интерес променил по някакъв начин безумното отношение към българската история.

Винаги има начин историята да бъде интересна, особено ако те направят част от нея.

Тихо се сипе покупка след покупка

2010-12-20T21:07:00.002+02:00

Залепвам за прозореца така, че носът ми да се сплеска. Оставям отпечатъци от длани, а дъхът ми рисува мъгла по стъклото. Гледам как вали сняг. Срещу лампата от другата страна на улицата. Падат гигантски парцали и си представям как къщата ни бива покрита и изчезваме в бял пухкав балон.

Трапезата е подредена. Каквото се намира – постен боб, баница с тиква, пълнени чушки, плодове. Шедьовърът е пита изработена от баба. Красиви зачервени класове, плетеници и слънца. Разбира се, в нея има две монети. Една за мен, една за сестра ми. Незнайно как, те винаги попадат при правилните хора.

Вечерям нервно, макар всички да са подредени около масата. Пият вино, разговарят и сякаш не се досещат за най-важното. А то е под елхата с ръчно изработени играчки и стъклени сфери съветско производство да се появят подаръци.

Подаръци доста скромни по днешните стандарти. Не се сърди човече. Кукла с дрехи изплетени от баба. Въжета за скачане. Тебешири... за да рисуваме ‘дама’ пред блока.

Бях на четири.

Помня всеки момент от тези коледи. Помня как украсявахме елхата с орехи увити в станиол. Станиол, който събирахме цяла година, за да можем да ‘произведем’ изключителни украси.

България е и тук официално Коледа не съществъува. Но в къщи бива чествана от край време. Дълбоко религиозната ми баба минава с тамян из всички стаи. И задължително готви нечетен брой постни ястия.

Днес в България Коледата официално съществува. Появява се по моловете още през септември. Вероятно скоро ще бива рекламирана целогодишно.

Децата днес искат поне лаптоп. Или плейстейшън. И на средностатистическата трапеза има храна за стотина лева. Коледната трапеза на идния ден струва няколко пъти по стотина. Нищо, че после няколко месеца ще карат на хляб и кисело мляко.

Коледа се измерва в способностите да изпразним хипермаркет за отрицателно време. Да опукаме де що има подарък на промоция. Коледа днес е равна на консуматорска истерия. И задължителната следпразнична депресия, нали трябва да го раздаваме по западен тертип.

Скритата Коледа от годините преди 1990 със сигурност не е била по-добрата алтернатива. Но тогава Коледа беше семеен празник за тези, които я честваха. Днес Коледа е надпревара. За повече лампички, повече техника с намаление и повече пържоли.

А истинската Коледа все още е в сърцето ми. И тази година на 24ти в стаите ще замирише на тамян. И този път баба ще направи пита, макар плетениците да са по-прости. Има трудности със зрението, които се проявиха през тези двадесет и няколко години.

Каква ще е Коледа за теб? Ще те убедят ли, че в България няма истински семейства и този празник е безмислен? Ще се отдадеш ли на шопинг истерия и мизерия в последствие? Или ще носиш малко топлинка в себе си? Въпрос на личен избор.

Провинциалистът: що за животно е това?

2010-12-13T20:24:00.001+02:00

Селският манталитет не е географски обвързано понятие. Селото може да е част от теб дори и да си роден в центъра на един от големите ни градове, че дори и на Попа.

Провинциалистът е едно специфично животно, което колкото и да се старае да се слее с обстановката постига единствено евтино лустро с дъх на чалга. Мимикрията не му е най-силната черта.

За провинциалистите визията е всичко. Може да няма какво да яде, но ще носи маркови цайси за поне 300 лева. И ще ги носи така, че логото да се вижда от всички възможни позиции.

Далаверата е всичко. Провинциалистът обикаля молове и хипермаркети, за да се хвали в последствие какво си е взел на примоция. Че защо да пазарува качествено като може да си вземе китайски еквивалент за стотинки. То туй щото му сече пипето и отдавна е наясно със световните корпоративни конспирации.

Провинциалистът живее в малката си вселена и нищо друго не го интересува. Има Фейсбук понеже е куул. Там в подробности съобщава на всичките си познати кога е бил в тоалетната, кога е изпълзял от там и какво е произвел в промеждутъка.

Умира да живее в София и в същото време да плюе този ужасен град. Знае всички чалготечници, но трудно ще посочи къде се намира Народен театър „Иван Вазов”.

Мрази да се връща в родното си място. По празниците виси в столицата защото иска да се откъсне от семейството си. Често мълчи относно произход и родно място.

Селската мома е навафлена и тунингована. Има екстеншъни, изкуствени нокти и подплънки в сутиена. Мъчи се да превърне подплънките в импланти. Говори грубо и е агресивна. Речникът й се свежда до около 500 думи. Може също така да е нахакана и свръх-амбициозна. Чете каквото й попадне, за да се зареди с крилати фрази и умни цитати. Това с цел да демонстрира колко по-интелигентна е от всички останали, макар да си остава кон с капаци.

Селският ерген притежава повече козметика от средностатистическата гражданка. Мечтае да е футболист и да му се лепят ‘женки’. Смята себе си за тарикат и баровец. Всичко е фасон. Чука за престиж и бройка, жени се пак за престиж и обкръжението си избира по сходни начинии. За момата важи същото.

Провинциалистите са сред нас. Има ги и в София, и във Варна, в Габрово и в село Чурен.

И е крайно време да спрем да се делим на столичани и провинциалисти. Достатъчно селяни са се пръкнали в знатните софийски фамилии. А простотията не си избира населено място. Тя ходи по всички хора.

Снимка: absurdi.com

А ХИВ най-обича да влиза през задния двор...

2010-12-01T16:10:00.005+02:00

„Казвам се ХИВ и причинявам СПИН. Муахахаха. Знаете ли от къде ви влизам? През парадния вход и през задния двор”.

Така започва клипчето от национална кампания срещу ХИВ/СПИН. Като добавим към умопомрачително вулгарния текст аматьорската визия, картинката става пълна. Едно на ръка, че по нашите земи явно трябва да си човек на човек или съответно да си бутнал нужен рушвет, за да се докопаш до подобна поръчка.

Нивото на изпълнение на така наречената рекламна кампания изобщо няма да го коментирам.

Това, което ме потресе и остави безмълвна е пошлото и откровено просташко послание. Клипчето продължава така:

„Пробвам и през свирката. Ако ползвате общи игли и спринцовки директно скачам в кръвта ви. И така ще ви хакна цялата имунна система”.

Така създаденото недоразумение очевидно е таргетирано към по-младите. Важно е да бутнем една ‘куул’ чуждица от рода на ‘хаквам’. Ей така, за разкош да я има.

Мислите ми се насочват и към това, че посланието очевидно трябва да бъде лесно разбираемо за тийнейджърите. А ако днешните деца могат да зацепят само ако им се говори за задния двор и свирката, положението е плачевно.

До такава степен ли сме изпростели и затънали в чалгата, че да не може подобен род кампания да се проведе по един стилен и интелигентен начин? Така че да те накара да се замислиш и да остави един горчив привкус. Но не във връзка с простащината на кампанията, а във връзка с мащаба и значимостта на тази тема.

Какво би могла да предизвика нашенската кампания? В хора като мен – възмущение. В тийнейджърите най-вероятно може да предизвика истерични пристъпи на смях. Те са доста наясно с вулгарните послания, макар да не са много в час с презервативите.

Така като се замисля те са маргинални и в рекламната кампания, фокусирана около дебилизирания ХИВ бацил.

На повечето от нас е ясно, че в страната на Златките, Андреите, Галените, Цурите, Цуците и Муците подобна кампания ще бъде ясна на поне 80% от населението. Но някак си е смешно да се правят евтини препратки към анален секс и свирки когато си говорим за СПИН.

И не е ли редно подобни национални кампании да ограмотяват масите вместо да падат на тяхното ниво?

И все пак нека се сетим, че днес е 1 декември. И макар подобни слабоумия да ме карат да недоумявам що за куха глава може да съчини нещо подобно е добре да обърнем внимание и на сериозните факти. А те са страховити. Кликнете тук за повече информация.

А историята ни бавно се руши

2010-11-23T21:39:00.003+02:00

На думи сме големи патриоти. Бием се в гърдите колко си обичаме родината и тайничко проронваме по някоя сълза при споменаването на българско постижение в изключителните новинарски емисии на родните медии.

На думи винаги сме били силни. Лошото е, че на дела никакви ни няма.

Знаете ли къде се намира село Лютиброд? По-важното е дали знаете какво има в това село, община Мездра.

В село Лютиброд се намира поредната исторически ценна находка, която е оставена на произвола на съдбата... и бавничко се руши и тъне в забвение.

Една малка, средновековна църква датирана от XII век се намира точно в гореспоменатото село. Ще си кажете – какво толкова, някаква съборетина, я какви църкви си имаме.

Църквата в село Лютиброд е уникална. В нея са запазени изключително ценни стенописи, които обаче не са консервирани, камо ли реставрирани. С всеки ден на бездействие тези стенописи се заличават.

Трудно ще откриете това местенце. Няма насоки, а самата църква е почти изцяло превзета от храстите и бурените борещи се за свое място под слънцето. Преди известно време са предприети бегли мерки за запазване на тази историческа ценност, но тяхната ефективност е нулева.

Институциите както обикновено се почестват където не ги сърби и уж обещават изготвянето на проекти и финансирането на реновацията. Местна и държавна администрация галантно си прехвърлят топката и с нея отговорността. Вероятно това е друга популярна национална черта – нежеланието да се поеме каквато и да е отговорност.

На първо време е нужно да се възстанови поне покрива на църквата. Но явно дори за подобно незначително начинание няма финансови ресурси.

Интересно как националните туристически стратегии дават приоритет на до болка познати места. Нека да застрояваме зимните курорти и да превърнем Черно море в пустош от бетон. Поне с тях привличаме немски шлосери и таксиметрови шофьори... и им прибираме паричките от мизерния ол инклузив.

През това време истински ценните места ще изчезват. И ще освобождават още място за голф игрища, хотели и ‘спа’ центрове.

Ако все пак някой от вас проявява интерес към това място може да се свърже с мен, за да получи повече информация и да научи как да помогне. А докато демонстрираме пълна апатия историята ни ще се губи и заличава. Докато си останем само с кичозните хотели и разплутите тела на западнали европейски пенсионери.

Снимки: Нина Табакова

Колко трае любовта?

2010-11-16T09:13:00.001+02:00

На 26 октомври преди точно три години лицето Виолет Фарах се запозна с мъжки индивид, който от тази паметна дата има (не)щастието да споделя живот, апартаментно пространство, воли и неволи с авторката на тези редове.

Казват че любовта трае три години.

Казват, че рано или късно чувството и страстта изчезват, заменени от приятелство, уважение и нежност. Казват, че любовта не е вечна.

Кога любовта приключва и на нейно място се появява безполовата и скучна проява на приятелско уважение?

Или може би клишетата са създадени, за да успокоят всички тези, който съжителстват без любов, без искри и шеметна близост? Може би клишетата са тук, за да запазят едни разпаднали се отдавна връзки, връзки без емоции и пламъци?

Любовта не свършва. Съхранява се трудно. Минава през хиляди препятствия, скандали и търкания на характера. До момент, в който небрежно захвърлените насред стаята чорапи станат повод за битова разправия.

Но истинската любов надживява ежедневните кризи и мръсните чорапи. Търкането на острите камъни постепенно води до изглаждането на ръбовете им. Тогава те започват да се движат в синхрон и да работят заедно. Нужни са години и е нужно усилие докато всички ръбчета се заоблят. Много често единия камък бива захвърлен и заменен от друг. Той няма ръбове, но пък формата му е неподходяща. И така историята започва от начало.

Любовта не трае три години. Истинското чувство продължава да живее и да се развива. То става все по-силно и все по-неподправено.

Истинската любов изисква усилия. Трудно е да я намериш. Още по-трудно е да я запазиш жива. Днес сме научени да разчитаме на лесното. Бързо захвърляме това, за което е нужно да се потрудим.

И за да не се чувстваме като осакатени емоционални инвалиди си прмняме че няма вечна любов. Че емоциите изчезват и е нужно или да започнем да търсим отново, или да се примирим със сегашната ситуация. А ако има друг отговор? Ако любовта може да трае цял живот, но ние сме се превърнали в емоционални леннивци, които не желаят да се потрудят?

Колко дълго трае любовта? Надявам се през идните години да разбера, че е възможно този въпрос да остане без конкретен отговор.

За видовете девственост

2010-11-15T16:36:00.002+02:00

Бързаме. Бързаме да пораснем. Бързаме да станем независими. Бързаме да загубим способността си да сме емоционални, раними и невинни.

И децата бързат. Бързат да си играят на големи мадами и хипер-опитни свалячи. Да се намажат с грим, да сложат предизвикателни дрехи и да провокират целия свят. Бързат да изгубят невинността и детството си.

А колко от нас, затворени в корава черупка изградена от разочарования, стереотипи и страх са изгубили девствеността си наистина?

Не онази физическата. От нея всяко хлапе гледа да се отърве по възможност преди да има развити вторични полови белези.

Говорим за емоционалната девственост. Тази непревземаема крепост, скътана дълбоко във всеки един от нас и рядко споделяна с друго човешко същество.

Да допуснеш някого там, където никой друг не е бил. На най-съкровеното място. Мястото, което пази смешни детски мечти, страхове, наситена емоционалност, спомени, разочарования, признания и малки тайни.

Допускаме ли някой друг до този таен свят? Рядко. Защото загубата на емоционалната девственост води до пълно разкриване. Показване на слабости, тайни и страхове. Цялостно събличане. Без страх от другия. Без притеснение.

Губим девствеността си малки. Трупаме любовно разочарование след любовно разочарование. Затваряме съкровенните си мисли в непробиваема черупка. И решаваме да не допуснем никого там.

Колко от вас са изгубили емоционалната си девственост? Колко са се показали напълно голи и истински пред друго човешко същество?

Днес всички са предизвикателни, разголени и агресивно сексуални. А зад тази маска се крият деца, натъпкали на дълбоко възможността да обичат, да се раздават и да допускат другите до себе си.

И така отчуждени и празни те мислят, че контролират положението. А истината е съвсем друга. Само пълното разкриване и допускането на друг до най-съкровеното те прави истински и способен да приемаш себе си и другите. И когато се научим да губим емоционалната си девственост постигаме истинското и неподправено щастие.

На задна е по-трудно

2010-10-22T16:36:00.000+03:00

Ама ти на колко години си?

На 26.

Аууу, сериозно ли? Спокойно, не ти личат.

Тези думи, изречени от млада мома набор 92 са с главна цел да ме успокоят. Преведени, те означават „антика си, ама поне се държиш като пубертет и не се набиваш чак толкова на очи”.

В групата потенциални „У”бийци очевидно съм най-дъртата. И по някакъв начин вдъхвам респект, нищо че като останалите хал хабер си нямам какво се прави при положение, че в МПС-то си позициониран зад волана.

Ден първи, час първи – теория и практически упражнения. Инструкторът ми изсипва около 15 крушки и един разчленен фар и мигач… иди сглобявай ако можеш. След половин час безмилостна борба крушките са натикани където трябва.

Ден втори, час първи – сменяме гуми. Двама в колата упражняват педали на сухо. Двама й разглобяват светилцата отзад. Отпред други двама й проверяват маслото.

Ден трети, час 7:30, сутрин. Първи сблъсък с чудото на техниката наречено Опел Астра. Астрата гледа подозрително. Аз нея – ужасено. Аз знам какво ми се пише, но тя вероятно няма съвсем пълна идея що за некоординирано чудо ще издевателства над нея тази ранна утрин.

Съединител, нулева, палим. Първа и… о, чудо! Колата се движи. Аз горда с това постижение, за авторитет се избухвам в първата появила се дупка.

Ден трети, резюме:
сумарно ползване на огледала: 5 секунди.
един ляв завой.
един десен завой.
един бордюр, целунат и поздравен подобаващо.
две навлизания в насрещното, щото нали завой трябва да се вземе по най-малката възможна траектория.

Ден пети, час 7:30 сутрин. Астрата вече не ще да ме погледне. Даже ме псува тихо. Гасне два пъти в знак на протест. Но тя знае, че по-умният винаги отстъпва. По тази причина след малка борба се носим по Шипченски проход.

Ден пети, резюме:
Една копърка ми направи път с вдигнати палци и нахилена физиономия. Явно е бил впечатлен от чифт опулени очички залепнали на предното стъкло, докато чифт препотени ръчички стискат волана.
Едно успешно престрояване, благодарение на шофьор на камион – джентълмен.
Лашкане в няколко дупки.
Опит за покушение над велосипедист. Опит – неуспешен, велосипедист – псуващ.
Успешно изпреварване на каруца пълна с циганета, пардон ромчета. Кон – стресиран, шофьорка – още повече.
Каране назад – много зор!

Трудно е да се излагаш на дърти години, но според инструкторската институция има шанс от мен да стане човек.

А вие ако някъде видите един нацупен Опел, в чиито вътрешности се е разположила дългокоса персона, имаща трудности да различи ляво от дясно – бягайте далече. По природа съм пацифист, но не се знае. И гледайте да се скриете по-високичко, тротоарите ги катеря за загрявка!

Грешките – това съм аз!

2010-10-11T20:06:00.001+03:00

Той бе най-голямата грешка в живота ми. Всъщност ще ми е трудно да направя класацията с най-големите грешки. Конкретен период от съществуването и оформянето на лицето Вили като такова бе съставен от низ грешки, коя от коя по-голяма и по-травмираща. Но да приемем, че тази бе грешката с главно Г, тази която остава завинаги запечатана в съзнанието и в необятните дебри на сърдечните главоблъсканици.

Та, той бе най-голямата грешка в живота ми. Отявлен женкар и сваляч. Вероятно идеята за лошото момче, което аз на крехките 21 успявам да превъзпитам ми се е струвала особено апетитна.

Сваляше звезди един ден, а на следващата вечер изпадаше в дълбока депресия и ми казваше, че всичко е обречено.

Кръшкаше като за световно. Все едно се мъчеше да подобри личен норматив. Знам за поне още две наивни представителки на нежния пол, които бе омайвал по същото време. Още колко са споделяли леглото му е въпрос по който и до днес учените нямат конкретен отговор.

Дали трябваше да бъда съкрушена, когато разбрах колко глупаво съм се подхлъзнала? Вероятно. Трябваше да си оскубя косите, да накарам циганка да го прокълне за вечни времена и да се алкохолизирам, псувайки цялото мъжко съсловие.

Аз изпитах облекчение.

Обичам грешките си. А те, както вече споменахме, хич не са малко.

Грешките ме правят това, което съм днес. Доста изгорена, малко раздърпана от любовните бури и природни бедствия, които съм преживяла. С разрошена коса, размазана очна линия и сцепена устна. Тук-там все още има синини и белези от зараснали рани.

Знам какво е да си глупав, използван, безмозъчно влюбен в неподходящ, отчаян, жалък и паднал. Знам, защото съм била там.

Да се научиш да обичаш грешките си е да разбереш колко много са ти дали.

Положителният опит оставя усмихнати спомени за цял живот. Отрицателните преживявания ни правят по-силни, по-можещи и по-смели, макар и малко поочукани от събитията.

Преживееш ли трудното, вече знаеш какво не искаш в живота. А да знаеш какво не искаш и никога няма да позволиш да ти се случи може да бъде по-ценно от мечтите и желанията.

Всички сме падали. Някои по-малко, други повече. О, да, боли. Понякога дори кърви, почти до смърт. Но после идва нещо истинско, топло, комфортно, нежно и обнадеждаващо. Ставаш. Изтърсваш прахоляка, наместваш навехнатото и стискаш тази нова възможност за гърлото.

Обичам грешките си. Те ми позволиха да стисна моята възможност, дори ме доведоха до нея. Грешките са хубаво нещо. Ако не знаеш какво е да те боли, никога няма да знаеш истински какво е да изпиташ екстаз.

Бай Ганьо в чужбина

2010-09-28T21:45:00.002+03:00

"Чшей, комшу! Аз съм инвалид, бе! Ти ли ще ми кажеш къде мога да си сложа хавлията, я марш, че ще те набия. Абе ей, комшу, я се върни бе! И да изчистиш плажа, я гле’й к’во е тука".

Един женски индивид, уж зрял, уж на възраст, влиза успешно в ролята на Бай Ганьо решил да провери турските All Inclusive хотели и границите на търпението на домакините.

А момчето събиращо пари за чадърите и шезлонгите в платената част на плажа само свива рамене и си мърмори нещо под нос. Все пак, здравата българска баба го плаши със саморазправа и заплахата не е за пренебрегване.

Специалната програма започва рано сутрин.

7:30 да бъдем по-точни. Нашенци са се строили с чинии пред ресторанта и чакат начален час за закуска. Втурват се като стадо пощурели тийнейджърки с пари към магазин за дрехи. Всеки граби каквото може.

Първо свършват баклавите и плодовете. После всеки си отмъква като трофей каквото успее да докопа. По-голямата част от тези трофеи се оказват в последствие захвърлени от сервитьорите в кофите за боклук.

Още на тръгване правим откритието, че Дарданелите свързват четири морета. Как го правят ли? Не ме питайте.

Екскурзоводката остава невъзмутима след посещение на джамия и въпрос зададен от достолепна дама на видими около седемдесет години защо докато се молят вътре „хората си вдигат задните части”.

В четвъртък имахме щастието да посетим пазара в Айвалък. Нашенките отново с огромно настървение нападнаха турските гащи и сутиени с размерите на палатки.

В автобуса имаха тема за разговор – коя е успяла да спазари по-добра цена и да се сдобие с най-евтините кюлоти.

Успешно биват опоскани и супер маркетите. Прибира се де що има прах за пране, перде и препарат за прозорци. Всичко се тъпче в багажника на автобуса, сякаш е безценна плячка.

А в хотела ни посрещат широко усмихнати и вежливи както винаги. Нищо, че Бай Ганьо нанася повече щети от платената пакетна цена.

Седмица по-късно живи и здрави се натоварихме на натъпкания автобус. Проправихме си път през пердетата и праховете и дружно се понесохме към родната България. Тук поне Бай Ганьо си е на място. И никой няма да му гледа сеира.

Мархаба, комшу! Добре дошъл в Турция

2010-09-28T21:18:00.002+03:00

Става пет следобед в неделя и първите музикални тонове карат всички разхождащи се край брега на остров Джунда да застинат на място. Мелодията се разнася над крайбрежната улица и хората, от малките деца до бабите и дядовците, замръзват сякаш пред нас се разиграва ключова сцена от Спящата красавица.

Замръзнали са продавачите на сладолед и риба. Спрели са на място дори четири, пет годишните мъници.

Музиката спира и екскурзоводката ни разказва, че всяка неделя по това време хората се спират, за да чуят химна на Турция. В знак на уважение към родината си и в знак на уважение към всички техни герои.

Тази малка проява на патриотизъм е едно от малкото неща, които ме впечатляват в Турция.

Впечатлена съм от усмивките. От професионализма на хотелиерите и търговците. От баклавата. От ароматът на подправки, носещ се над огромната площ на пазара в Айвалък.

Айвалък – морска приказка. Малко известна. Вероятно затова по своему красива и екзотична.

Присъствието на Ататюрк е осезаемо. Булеварди носещи името му. Паметници. Площади. Училища. Дори и банкнотите.

И не само то е осезаемо в Турция. Осезаеми са и контрастите. Една страна дала дом на светското и на консервативното, патриархално семейство. Подминава те усмихнато момиченце със забрадка и колоритно шарени шалвари. В другата посока се разхожда млада дама. С къси панталонки и доста откровена блузка. Има пиърсинг и татуировка на рамото. Турски контрасти.

Морската приказка продължава и в Саръмсаклъ – малкото село, където сме настанени. Обширна плажна ивица. В далечината, някъде там зад безкрайните вълни се вижда остров Лесбос.

А самото Егейско море е кротко и спокойно като езеро. Докато навлизаш в кристалните води можеш спокойно да различиш песъчинките и малките рибки, плуващи около краката ти.

След изсъхване, по кожата остават бели ивички сол. Сол по устните. Сол в косата. Очите парят от солената вода, но си е заслужавало да поплуваш с егейските рибки.

Турско гостоприемство. Комшу, комшу, здравей България! Аз обича булгар. И май ще се окаже, че всички обичат булгар. Радват ни се, сякаш виждат отдавна изгубен приятел.

За туристическото обслужване и качеството на услугите дори нямам желание да правя коментар. Със сигурност сравнението ще бъде в ущърб на родните хотелиери.
А Турция е прекрасна, колоритна и приветлива. Откриеш ли едно кътче ти се иска да разкриеш красотата и на останалите. Мархаба комшу! Добре дошъл в Турция. И бъди сигурен, че малка част от теб ще остане тук.

Първият четвърт век

2010-09-16T20:26:00.003+03:00

И отново идва този ден – прощавам се с чудесните 25 и се насочвам шеметно към двадесет и шестицата.

Какво е един четвърт век? И много, и нищо. За това време от съществуването на гореспоменатата личност от женски пол са се случили един куп значими и не чак дотам значими събития, но всяко едно от тях е оставило поне малък белег.

Къде външен, къде вътрешен.

Все пак ми остана малко място по ръцете и краката без порязвания, изгаряния, ожулвания и издрасквания. Какво да се прави – бурно детство без компютри. И с повечко гонене и тичане.

За 25 години човек успява да реши, че иска да промени света, да се почуди как да го свърши, да се пребори с маниите за величие и да достигне по-реални цели и мечти.

Да реши че иска да бъде балерина, космонавтка, археоложка, художничка... и накрая да учи журналистика, за да си намери работя нямаща нищо общо с нито едно от споменатите.

За 25 години аз успях да се влюбя безброй пъти, да ми разбият сърцето, вероятно и аз да разбия нечие, да си оближа раните, да си накривя шапката и да продължа напред.

Успях да се движа напред, да се върна назад, да вкарам и няколко зиг-заг стъпки за разнообразие.

Да дам всичко от себе си, да получа много, да ми вземат мечтите, а аз напук да си създам нови.

Да се запозная с хиляди хора и да открия най-искрените и красиви приятелства. Да съжителствам с пет жени, да чакам всеки миг с тях и да продължа да ги обичам с цялото си сърце и до днес.

За 25 години успях да се изуча. И да си задам въпроси... и в крайна сметка да реша, че от всичкото това учене не е имало кой знае какъв смисъл. Да започна да работя, да сменя работа, да сменя втора, докато проумея, че работата си е работа – важното се намира другаде.

Успях да се почувствам обичана и да дам всичкото това по мой си начин интензивно, но и наивно усещане, което бях трупала години наред в сърцето си... чакайки точно този, върху когото ще успея да струпам моето си разбиране за любов.

А той пък успя да ми го върне тъпкано.

Четвърт век е много малко време. Всички тези емоции, инциденти, триумфи и преживявания вероятно формират малка частица от това, което ще натрупам като спомени за цял живот (ако имам късмет и достатъчно време).

Но моите първи 25 бяха наситени. Смешни, красиви, разочароващи, тотално шеметни, прекрасни, влюбени, борбени и незабравими.

Наздраве! Благодаря и на всички ви, благодаря за времето което ми отделихте и мислите, които споделихте с мен. Да се надяваме, че и през моята 26-та ще продължа да ви забавлявам, да ви карам да се замисляте и дори да ме критикувате. Пийнете по едно за мен и ще се ‘видим’ когато стана с година по-дърта.

За един годеж и един джип

2010-09-09T21:36:00.003+03:00

Машинката бръмчи около главата на русия ангел. Леко смутен от огромното внимание и многото жени вперили поглед в него, той се свива и започва да стиска камиончето още по-силно. Дори не иска да се изправи в големия фризьорски стол, свил се е на малка срамежлива купчинка.

Вниманието на фризьорката най-сетне го кара да се отпусне и да се огледа. Усмихвам му се в леглото, а той засиява в огромна беззъба усмивка насреща.

Кажи сега, ти имаш ли си гадже?

Хваща камиончето здраво и отваря очи широко, изпъчвайки се сякаш ще рецитира стихотворение. ИМАМСИИ! – пропява на един дъх.

Браво, а не си ли малък?

Ми не съм!

И какво правите, играете ли си двамата?

Дааа, играем си. Даже ще се женим.

Е как така, не сте ли малки?

Даааа, само ейй толкова трябва да порасна (показва с длани колко растеж изисква ‘годеницата’). Ама тя каза, че преди да се оженим трябва да й купя джип. Иначе не иска.

Ха така, хубава работа, малки но вече разбират. И какво още иска твоята приятелка?

„Миии” – казва той бършейки носле с една ръка и пускайки камиончето на земята – „Иска още работи. Каза, че трябва да й давам парички, за да си купува дрехи.”
---
Четиригодишното русо момченце вече има нова прическа. Придърпва си панталонките нагоре и свенливо се оглежда. Всички тези жени му се усмихват и му се радват. А той разказва по детински наивно истории, които плашат. Истории, които карат подготвената ми за нова фризура коса да настръхне.

Днес все още не разбира колко тъжно и страшно е всичко това. Как някоя майка вече е опорочила невинното мислене на своята дъщеря. Вместо да я остави да бъде малко момиченце на четири години, тя вече я подготвя за не чак дотам далечното бъдеще.

Децата вече не си играят на сватба, поднасяйки си набързо откъснати букети и саморъчно произведени от пластилин брачни халки. Днес изискванията са джип и пари за парцалки. Нито дума за нещо по-малко.

Той е на четири, но вече е суетен. Носи златно синджирче, защото момичетата харесват такива бляскави неща. Краде ножицата на майка си, за да си направи нова, модерна фризура, а после я дооформя с пяната за коса, която е открил в банята.

И детството бързичко се изнизва. А милите лелички от фризьорския салон само се усмихват и го щипят по бузката. Той е малък, но вече знае. Такива са днешните деца. Какво друго биха могли да правят леличките освен да се радват на наивната им искреност. Така или иначе след броени години и нея няма да я има.

Пишман туристи покоряват Рила

2010-08-25T10:26:00.011+03:00

Планинарството не било проста работа. Трети пореден ден съм с мускулна треска и слизам по стълби като току-що излюпено пате.

Но пък болката си заслужава, ако ще да нямам прасци още един месец.

Споделям с вас малко красиви картинки от Рилските езера, които моя милост и още трима пишман туристи успяха да достигнат. Надявам се да се насладите на картинките и поне за пет минути да ви измъкна от офисите и градските пространства, в които се местонахождате :).

Горе беше палатка до палатка. На езерата се беше изсипала половин България и горе-долу същата бройка чуждестранни баир-будали.

И за финал - ето така изглежда човек току що приключил с катеренето - едно щастливо Вили. Няма по-голямо блаженство от това да седнеш :).

Отново за малките, мръсни тайни

2010-08-23T16:51:00.002+03:00

Да се върнем няколко месеца назад във времето. Тогава Тихомир Димитров ме направи част от една блогърска игра… и ме накара да се разсъблека и да споделя десет прилични или не чак дотам свои тайни.

Включих се в играта, тъй като ми допадна идеята – да представя нещо лично и малко познато, нещо което ще даде на читателите на тези блог повече интересна информация за мен самата.

Приех предизвикателството и се разголих за читателите на „Не вярвай в чудеса” ето тук.

Смятах, че с това споделянето на тайни е приключило. Но една чудесна идея на Майк Рам отново ми напомни за десетте тайни. Не само за моите, но и за малките тайни на други блогъри.

Тази идея роди компилацията „Какво не знаем за българските блогъри? (Техните 10 малки тайни)„. Тук са събрани изповедите на 22-ма блогъри, включително и на моя милост. Тази компилация позволява на всички любопитни да разберат кога част от родните блогъри са изпитали тръпките на първата любов, от какво се страхуват, с какво се занимават в реалния живот и какви пороци имат… както и други малки любопитки.

Надявам се и на вас четенето на тази електронна книжка да ви достави огромно удоволствие. Надявам се да я изчетете на един дъх, точно както постъпих и аз. Надявам се да ви хареса това, което ще научите за нас и да откриете една малко по-различна страна на тези, които редовно пишат и споделят мисли и идеи онлайн.

Приятно четене! И не прекалявайте с малките, мръсни тайни. Рано или късно, те излизат наяве :).

Откраднати моменти

2010-08-05T16:41:00.000+03:00

Небето е мастилено синьо. Преливките на цветовете са толкова гъсти и наситени, че ти се приисква да докоснеш необятното и да се слееш с него.

Изгубвайки се откриваш себе си.

Откраднати моменти на спокойствие насред градската пустиня от бетон и сиво.

Сядаш увит в меко одеало на скромната тераса. Сгушваш се в себе си и оставяш мислите да потекат сами към безкрайността, която те обгръща и те прави малка част от безбрежната си същност.

Откраднати моменти. Без телефони. Без компютри. Без грижите за утре и тревогите от днес.

Мигове на усамотеност.

Малките, ежедневни радости.

Да оставиш топлата струя от душа да гали кожата ти. Да изядеш една кофа сладолед без угризения и мисли за здравословно хранене. Да се насладиш на чаша червено вино в края на поредния хаотичен ден.

Да пуснеш музиката, от която винаги настръхваш. Да се отпуснеш и със затворени очи да позволиш на брилянтните звуци да разтреперят цялото ти същество.

Откраднатите мигове с любимия човек. Да го хванеш за ръката и да му покажеш как изглежда луната тази вечер. Да помълчите заедно, вперили поглед в небето.

Да си поплачеш на някой глуповат филм.

Да прочетеш без дъх стотина страници от поредната изключителна книга.

Магията да си създадеш собствен свят. Възможността да избягаш от всичко и всички – от работата, от нервните съграждани, от кризата, от глупавата телевизия, от пошлото.

Да изриташ обувките си и като дете да се протегнеш на пръсти, радвайки се на малките свободи.

Откраднатите моменти, когато оставаш сам със себе си и това не те плаши.

Моментите, в които си в мир със себе си.

Скучно ми е! Хайде да си направим бебе…

2010-08-03T17:04:00.000+03:00

Квартално кафене тип кръчма. Сутрин кофеин и пастички. Привечер цаца, евтина бира и пържени картофки.

От ранно утро в това представително местенце могат да бъдат забелязани кварталните мами. Нарамили по един бебок в количка и строени на клюки и кафенце. Присъствието им продължава до привечер, когато кафенцето е заменено с някаква чаша по възможност с алкохолно съдържание.

Въпросните мами са добре облечени, сякаш подготвени за модно ревю. С изящна ноктопластика тип граблива птица те държат тънка цигара и бълват кълба дим в посока на позиционираната в близост количка.

Само след няколко години техните деца си играят на улицата пред кафенето тип кръчма докато мамите продължават да обсъждат наболели теми от социалната ни реалност без да обръщат внимание на фактите, че на сантиметри от децата им минават коли или че те си играят сред купчини кучешки изпражнения.

От много време съм на мнение, че трябва да се въведат задължителни тестове за желаещите да имат деца. А на конкретни групи трябва да бъде забранено да се възпроизвеждат.

Всички чалга певачици трябва да преминават задължителна кастрация, вместо Коко и други от гилдията да ги опрашват периодично.

Същото се отнася и за безмозъчните златотърсачки, чиито дъщери от ранна детска възраст ще бъдат научени, че най-важното нещо в живота е да си намерят богат спонсор.

Колко много хора смятат, че ангажиментите им по отглеждане на поколение са свързани със създаването му и финансовото му обезпечаване.

Лесно е да направиш дете. Трудно е да го превърнеш в човек.

Същите тези дечица, които мамите от кафенетата обгазяват с цигарите си, скоро вероятно също ще пропушат. Ще получат основното си образование от Планета ТВ. Скоро ще тръгнат по детски дискотеки. Ще открият радостите на наркотиците и безразборния секс.

Често обвиняваме медиите и популярните течения за безобразното интелектуално ниво на тийнейджърите. Но истината е, че всичко идва от семейството.

И докато на отглеждането на дете се гледа като на покупката на домашен любимец нещата няма да се променят особено. Ще виждаме 12-годишни момиченца с мрежести чорапи и навафлени коси. Просто защото те ще искат да приличат на мама.

Има ли измъкване от този порочен кръг? Или едно поколение ще създава мозъчно промито ново такова?

Можем ли да избягаме от кварталните мами и златотърсачките? Или тяхното потомство ще продължи недовършената мисия на така наречените родители?

За идеите, паразитите и живот след Титаник

2010-07-30T17:05:00.002+03:00

Сигурно ви е познато това усещане. Искате да разкажете по един изключителен начин за някое много разтърсващо преживяване. И колкото и да се мъчите да облечете емоциите в думи е трудно да изкажете точно това, което ви е развълнувало толкова истински.

Рядко ми се случва да сънувам подробности след като съм гледала филм. Снощи преживях точно това. И невероятно но факт – филмът прави много задълбочена дисекция на … сънищата.

”Кой паразит е най-устойчив? Идеята. Една човешка идея е достатъчна за построяването на градове. Идеята може да промени света и да пренапише правилата. Поради тази причина е нужно да я открадна”.

Пореден шедьовър след Мементо, Черният рицар и Престиж. Генезис.

Кристофър Нолан отново ни отвежда на едно необикновено място – подсъзнанието и всичките магически трансформации случващи се в главата на средностатистически човек по време на сън. Този път ни показва как чрез правилна манипулация и колективно сънуване е възможно конкретна идея да бъде открадната или пък посята в нечие подсъзнание.

Излишно е да обяснявам как този филм надминава всичко гледано през последните години. На излизане от салона ти се случва нещо странно и нетипично за масовите комерсиални продукции – да мислиш! Да прехвърляш лентата в главата си отново и отново. Да се чудиш всичко това сън ли е било, реалност или смесица от двете?

Леонардо ди Каприо създава прекрасен образ. След огромната грешка (със сигурност не и финансова) да се снима в рехавата бозица Титаник, той се окопитва и впечатлява в няколко много нестандартни и силно запомнящи се роли.

Този път ди Каприо е в ролята на Дон Коб. Той е най-добрият (че как иначе) в професионалното си поприще – а именно краденето на идеи от чужди сънища. С цял екип чишити, но пък изключителни специалисти, той се намърдва в чуждото подсъзнание и успява да достигне до дълбоко скрити истини.

След мудно начало разбираме, че този път Коб и компания трябва да създадат вместо да откраднат идея. Генезис. Разбира се, нещата не се случват както е планирано и насред екшън и престрелки героите се движат от едно подсъзнателно ниво накъм друго.

Ефектите (със сигурност ще направите асоциация с Матрицата), музиката и цялостната атмосфера допълнително подсилват главоблъсканицата. Рядко ми се случва да настръхна в салона, но всеки следващ напрегнат момент ме караше да вперя поглед в екрана като дете пред витрина на сладкарница. И да не искам да свърши.

Генезис си заслужава гледането. Няма да получите поредното безмозъчно холивудско извращение. Няма да го забравите след половин час.

Рядко се случва летен хит да е толкова смислен.

И ако сте върли фенове на Мементо, също като мен, ви препоръчвам още този уикенд да се насочите към най-близкото кино и да посънувате поне два часа и малко в тъмния салон.

Жанр: екшън, фантастичен
Оценка: 9/10 заради сравнително мудното начало

Сутрешни аромати

2010-07-28T16:34:00.002+03:00

Няма по-прекрасно нещо от секс рано сутрин. А какво по-прекрасно от интимност с непознати индивиди в 8:15 от понеделник до петък?

Всяка сутрин се сближавам с има, няма 50 предимно намусени субекта. Млади, стари, женски, мъжки, къпани, некъпани, пили и трезвени – без значение. Интимности си раздаваме без предразсъдъци и задръжки.

И всичко това на скромна площ от около два квадратни метра.

Вървейки към метростанцията тръпна в очакване. Няма начин да не ти се разпърха сърцето при мисълта какво те очаква в идните 15 минути. Нищо не може да бъде по-вълнуващо от сутрешни групови изпълнения с цял вагон непознати!

Трепетните моменти започват с разтварянето на заветните врати, от които като по чудо не се изсипват телесата на наблъсканите вътре индивиди. Но те така плътно са вплели крайници, че няма сила на земята способна да прекрати страстната им прегръдка.

Стратегиите за вместване на още малко телеса във вечните съветски вагончета са многобройни. Най-ефективните включват лакти или плътно следване на бабите бойци, които са способни да прокарат цяла пътечка през джунглата от телеса.

Намърдваш ръце, крака и чанта. Настъпваш около 20 души по пътя, а 50 други те сръгат в ребрата. Извиняваш се на всички и се подсмихваш тъпо. Вече се потиш. Проверяваш дали някой крайник не е останал извън вагончето и вече можеш да се отпуснеш и да се насладиш на пътуването.

Затварянето на вратите отбелязва втори магически момент.

Тогава телесната маса се разпростира и те поглъща плътно. Чувстваш дръжката нечий чадър опрян в деликатната зона на задните си части. Заставаш на пръсти надявайки се дръжката да не се окаже по-настоятелна.

След като свикнеш с жегата и подпирането отпреде, отзаде, отгоре и на моменти отвътре, те обливат миризмите.

А те, о тези миризми, са способни да изумят всеки.

Надушваш пот, парфюм, чесън, миризма на мокра козина, нещо спаружено, нечия баничка, сладникав аромат на бонбони и още по-наситен дъх на шкембе чорба. Тук-там се усеща и неповторимата арома на кюфтета. Това изобилие допълнително стимулира сетивата ти.

Пътуването трае един незначителен четвърт час. Но след като влакчето те изплюе на заветната станция се чувстваш зашеметен и заситен за цял ден. Всичко те боли, на места те сърби. Наместваш чанта, останали дрехи и крайници и поемаш към горния свят.

Русо с микрофон – EPIC FAIL

2010-07-22T15:34:00.000+03:00

Колко пъти обяснявам аз, че чалгата води до масовата смърт (и до самоубийството) на мозъчни клетки, ама не! Даже ме обвиниха, че безпричинно и доста злобно нападам милите руси (тук-там и чернокоси) дами упражняващи тази ‘професия’.

За да защитя твърденията си прилагам нагледни доказателства за масовото затъпяване, до което този музикален феномен води.

Моля, обърнете внимание на следната картинка. Разгледайте я хубаво.

Виждате ли нещо нередно? За по-малко наблюдателните – насочете поглед към русото недоразумение в централната част на картинката.

Някой очевидно се е объркал и не знае какво държи. Или пък е държала нещо друго допреди малко и все още не може да регистрира смяната на … микрофона.

Още по-важно е да се отбележи логото в ъгълчето долу. Въпросното кадро се е появило сред ПР материалите на конкретния бардак, простете ВИП клуб, във Facebook.

Е как да не оплюваш? Как да не коментираш като подобни изпълнения сами ти се бутат в ръцете.

Обяснявайте ми после, че чалга певачиците имат възвишена мисъл и още по-възвишена душевност. Даже няма нужда да ми го обяснявате. Тя, тази възвишеност, струи от едрите пластмасови пазви и щедро набуклените екстеншъни.

Чалга форевър!

А после като видите малки момиченца подражаващи на идолките си не се чудете. Тези деца са възпитани с Планета. А границата между микрофоните и другите занимания изискващи отваряне на устата съвсем скоро тотално ще се размият. И тогава ще настане мир и спокойствие.

Ако днес бях дете…

2010-07-16T15:54:00.001+03:00

Децата днес бързат да пораснат. Бързат да си играят на големи. Да си играят на секс. Да си играят и на бременност/аборт в последствие.

Децата днес бързат да избягат от детството.

И така се лишават от най-сладостните и чисти спомени.

Детството.

Възможността да се покатериш на току що узряла череша и скрит в сянката да ядеш сочните плодове, докато търкаш ожулените си колене. И в същото време да внимаваш да не направиш целите си къси панталонки в черешови петна.

Детството.

Забравата идваща с опитите да тичаш бързо като вятъра. Да догониш слънчевите зайчета пробягващи покрай теб в топлите летни дни. Сладостно ухание на свобода, безгрижие и смелост докато тичаш с всички сили и сякаш си на път да полетиш.

Спомените.

Да държиш най-добрия си приятел за ръката, докато той невинно ти подарява жълточервено есенно листо.

Да чакаш да завали дъжд, за да търсиш охлюви. Да ги разглеждаш, а после да решиш да си създадеш ферма за охлюви на терасата и там да отглеждаш новосъбраните домашни любимци.

Да се опънеш на слънчева поляна и да се радваш на начина, по който тревичките гъделичкат кожата ти.

Мечтите.

Да покориш света. Да бъдеш балерина или космонавт.

Да пътуваш. Да откриеш нови земи и племена, да бъдеш изключителен откривател, също като великите хора от любимите ти приключенски книги.

Да направиш нещо паметно. Било то и беля. Да избягаш от вкъщи, представяйки си как ще тръгнеш на стоп и ще обиколиш света.

Малките радости.

Сладолед. Най-истинското и прекрасно удоволствие след цял ден каране на ролкови кънки. Да го оближеш и да усетиш как прохладния вкус на шоколад гали сетивата ти.

Нова рокля, която са ти купили за рождения ден. Трепетното очакване на сутринта, когато гордо ще можеш да я покажеш в училище.

Скритите погледи на първото приказно, наивно детско влюбване. Смутени усмивки, дръпнати плитки и бележка със несръчно изрисувани сърца под чина.

Днес децата бягат от малките радости на детството. Бързат да се откъснат. Бързат да забравят, да се научат, да се амортизират.

А някои от нас с въздишка си представят как детството се връща.

Е такова животно нема!

2010-07-14T16:57:00.000+03:00

Дами и господа, отново сме създатели на уникално българско творение. Избършете сълзите от гордост стекли се от ъгълчетата на очите, изправете се смело и посрещнете с аплодисменти българското музикално постижение.

Няма такава кръстоска! Дори американските специалисти по генни модификации такова чудо не могат да създадат.

Представям ви единствената по рода си рок-чалга! Правилно прочетохте: Р-О-К – Ч-А-Л-Г-А.

Сигурна съм, че в момента гледате леко недоверчиво и си казвате – на това момиче нещо му прищрака от жегата. Мога да ви уверя, че няма подобно нещо. Съвестно прилагам доказателство за твърденията си. Цък тук, за да научите повече.

Значи Конкурент ще издават албум с щедрата подкрепа на Пайнер мюзик. Крайно време беше да видим примирие между рок и чалга. Крайно време беше хората с кожите и кубинките да прегърнат дамите с екстеншъните и силиконите. Стига сме се разделяли. Мейк лов, нот вар, както беше прокламирала една не безизвестна попфолк икона.

Браво Конкурент! Показвахте, че сте над неща като принципи, музикална идеология и отстояване на идеи. Важното е парички да капят, нали така?

Предлагам да направите чалга кавър (прекрасна българска дума) на вероятно единствената ви (известна) песен. Докато пеете Дай ми време, на заден план могат да ‘куфеят’ каки с максимални диколтета, шалвари, минимални мозъци и празен поглед. Хем рок, хем феновете да поплакнат окото.

След като включите Камелия в новите ви фолк-рок проекти направете съвместни прояви с Цуца, Муца, Гина, Цура, Шушка, Нушка и другите фурии с по едно име.

И съм напълно убедена, че AC/DC, които искрено и лично са избрали Конкурент за подгряваща група на концерта си в България, в момента аплодират и се приспособяват към новата фолк-рок вълна. Изхвърлили са китарите, заменили са ги със зурли и в момента ходят на уроци по така популярното belly dancing. Вместо Ангъс да прави стриптийз на The Jack, ще врътне едно бясно маане на следващите концерти.

Едно време рок музиката била създадена като протест срещу всичко популистко и комерсиално. Едно време тази музика имала послание и дълбок смисъл. А днес за пореден път виждаме, че за някое и друго спонсортство родните творци са готови да застанат в ‘деликатна’ поза и да застинат в очакване.

Да живее единението между фолка и рока! И да се надяваме, че този мутант ще остане без отрочета. В противен случай не е сигурно какво може да ни сполети.

Сутрешна изповед

2010-07-06T22:11:00.000+03:00

Пет сутринта е.

Спиш спокойно, като дете, заровил нос в одеалото. Инстинктивно търсиш близостта ми и ме придърпваш с една ръка към тялото си.

Усещам те опрян в гръбнака ми. Попивам близостта с всяка една клетка. Притискам се в теб.

Измъркваш в съня си.

Казвала ли съм ти, че единствено до теб съм заспивала спокойно? Казвала ли съм ти колко силна магия носи споделеното посрещане на утрото?

Казвала ли съм ти какво значат за мен миговете преди да заспя, докато спокойно се унасям в ръцете ти?

Знаеш ли какво е интимност?

Не е страстното и парещо чувство, каращо ни да преоткриваме любимите топли устни отново и отново.

Не е огненото нетърпение да останем сами.

Не са треперещите пръсти, търсещи допир до хладката, изкусителна кожа.

Интимност е да те гледам как спиш. Да заплача тихичко от щастие, докато ти дори в съня си ме търсиш отново и отново.

Интимност е да ме видиш сутрин как отварям очи. И в този миг да усетя колко си щастлив, че съм до теб

Интимност е твоето ‘добро утро’. И моята усмивка в отговор.

Пет сутринта е.

И няма да заспя. Ще чакам утрото на нашата близост.

За да ти благодаря за поредното ‘добро утро’.

Ода за милицията… пардон, полицията

2010-07-06T16:10:00.005+03:00

Веско потното отново сътвори шедьовър. Този път в полезрението на човекът със свръхактивните потни жлези попадна не кой да е, а народната милиция. Полиция, де. Извинете ме, стилистиката на въпросното произведение ме обърка до такава степен, че забравих коя е годината.

Има една много хубава и вярна приказка. Не е луд, който яде баницата, луд е този, който му я дава.

Веско – знаем го момчето, толкова си може.

Ама гу’син Цветанов, за едната дружба (и съответното хонорарче) позволихте да се случи тази гавра. Не случайно народното творчество увековечи Веселин Маринов със следните:

Каква е приликата между мастурбацията и творчеството на Веско Маринов?
- И двете носят удоволствие само на изпълнителя

Канадската рок-група The Total Annihilator са се прекръстили на Annihilator от уважение към творчеството на Веселин Маринов.

Личен приятел на Веско Маринов му споделя:
-Слушах твоя албум.
-Последния ли?
-Силно се надявам....

По същата причина бяха създадени Facebook групите „Да помогнем на Веселин Маринов да спре да пее” и „Да помогнем на Веселин Маринов да спре да се поти”. Тези двете са радват на особен успех през последните няколко дни.

И за капак на цялата порнография Веско цвъкна следното представяне на този небивал хит:

Ехаааа, балетисти милиционери! И в Холивуд за такова нещо не са се сещали. Само на Веско му липсва фуражката. Пък и в някой момент можеше да изкарат на показ и по една скрита палка. Извинете ме за двусмислицата. А за финал и за цвят можеше да добавят една стройна милиционерка, да мотивира пазителите на закона.

Сериозно се замислям останали ли са нормални хора сред управляващите. Щом за един Бог знае какво допуснахте тази гавра с полицията, какво ли още сте способни да натворите? Сигурна съм, че не сме видели дори малка част от потенциала ви.

А дотогава – нека родната полиция ни пази!

I kvo kato sprqha 4itankata?

2010-06-28T21:42:00.003+03:00

Със сигурност не съм първата коментираща безумието покрай chitanka.info. Със сигурност има и в пъти по-добри блог публикации от тази. Всеки здравомислещ човек изказа по един или друг начин възмущението си от тази велика акция.

Един чудесен материал по този повод ще откриете тук.

Дневник озаглави статията си „МВР се похвали с разбита виртуална книжарница”. Продължаваме да четем, че „на покрив на обществена сграда в София антимафиотите открили сървъра, на който е поддържан интернет сайтът. Разследващите установили, че виртуалната библиотека, от която се теглели литературни произведения с неуредени авторски права, е укрита в помещение на печатница в София.”

Ето това е – страшните престъпници качвали нелегално книги и речници са били изненадани на този софийски покрив. ГДБОП нанесе смъртоносен удар на престъпността и пиратството в България.

Малко други факти – дали имат връзка с този случай или не оставям на вас да прецените. Според проучване българските ученици са последни по грамотност в Европа. Класираме се в дъното на таблицата заедно с румънските ученици.

Според много деца ‘не знам’ се пише слято. Както показва телевизионно проучване думата ‘поощрявам’ също така е проблемна за изписване.

Защо? Защото в училищата все още се използва архаичен модел, който по никакъв начин не привлича днешните тийнейджъри. Защото интернет поощрява писането на 6liOkAvIcA. Защото наличната една библиотека с книги в електронен формат пречи на ГДБОП.

Предлагам на антимафиотите да се заемат и с мен. Ако някой от тях чете – да ми пише, тъй като съм извършител на сериозен брой престъпления. Не помня колко книги съм раздала на приятели. Даже няма да е зле да се заемете и с една колежка, която все още държи две мои книги. Такова грубо погазване на авторските права едва ли си е позволявал някой друг. Чакам да се изясним за подробностите.

Само разгледайте един тийн форум. Ще ви се изправи косата и ще се потите поне половин час при разгадаването на тайните шифри използвани от днешните 13, 14 годишни.

Спирайте читанките и другите ‘мафиоти’ виновни за сходни пагубни дела. Народът и без това проявява признаци на масово изпростяване и затъпяване – нека родната реч се лее от телевизия Планета и уеб чатовете.

Нет читанка - нет проблемы... Продължавайте да следвате тази максима.

Алъш-вериш да става

2010-06-28T16:40:00.000+03:00

Действието в тази публикация се развива в столичния квартал Надежда. Вероятно това е едно прекрасно място, но дори спокойна персона като мен умствено псува докато мъкне дехидратираното си тяло към стадион Локомотив.

След кошмарните около два часа придвижване полека се изнизвам от колата, предхождана от литри телесни течности процедили се от мен в невероятната жега. По време на задръстването термометърът в колата безмилостно показва 39 градуса. Час и половина по-късно сме успешно паркирани пред крайната дестинация.

Изцеждам си полата, поизтупвам се и гордо хванала два билета за концерт се понасям към вход терен, вече споменатия стадион.

Една от интересните характеристики на концертите, която рядко се споменава в детайли, е уличната търговия. Всички тези знайни и незнайни образи, решили да направят лесни пари продавайки безумни артикули на още по-безумни цени.

Първа сергия – светкащи рогца. Явно някой не е успял да пласира всичката стока по време на концерта на AC/DC. Карай, на Елтън Джон също се връзват рогца. Какво по-подходящо?

Втора сергия – ледено студена вода. Бленуваната живителна течност може да бъде ваша само срещу скромните два лева за малка бутилка. „Зимайти тукаааа, вътриии водъъъ нямааа!” припява индивидът зад масичката. Дали благодарение на маркетинговата стратегия или на жегата – водите се разпродават до една.

„Ветрилааааа, ветрилаааааа, с осем градуса смъкват температурата! Последните останаха!” Мургав търговец е решил да съобрази стоката с метеорологичните обстоятелства. Подминавам, макар да ми се иска да смъкна температурата поне с петнадесетина градуса.

Следват семки, бонбони, хот дог, бира, студен чай, фланелки, свирки, фъстъци, семки, още бира. Някак си изискано, особено тематично обвързано с предстоящия концерт.

Алъш-вериш да става. Някои търговци се радват на значително внимание от страна на повече от 20 000 души изсипали се да чуят Елтън Джон. Други вероятно ще си върнат рогцата в къщи.

В момента разработвам бизнес стратегия. За следващото музикално събитие ще закупя фен артикули от ebay на отрицателни цени, а междувременно ще събирам спокойствие и здрави нерви за борба със софийска митница. Опвам сергията пред стадиона и започвам да правя лесни пари.

Очаквайте включване!

Едни такива… метъл приказки

2010-06-04T15:29:00.001+03:00

Тези приказки, класифициращи видовете метъл не са авторски. Но много ме зарадваха и реших да ги споделя. Ето малко повече за героите, драконите и принцесите:

POWER METAL
Героят пристига под звука на фанфари на бял еднорог, ловко преодолява дракона, извежда принцесата от замъка и се заемат с любов в дебрите на омагьосания лес.

THRASH METAL
Героят се втурва, убива дракона, спасява принцесата и я оправя от раз. Бързо, здраво и без излишно разсейване.

HEAVY METAL
Героят пристига на "Харли", убива дракона, изпива няколко бири и забива принцесата.

FOLK METAL
Героят и веселата му компания от приятели, свирещи на мандолини, цигулки, гайди и прочее странни инструмeнти, устройва концерт. Драконът, изтощен от танци, се поваля на земята и заспива безметежно. Всички си отиват (без принцесата).

VIKING METAL
Героят акостира с боен драккар, убива дракона с могъщия си топор, одира му кожата и го изяжда. После насилва принцесата до смърт, задига и скъпоценностите и изгаря замъка, преди да отплава...

DEATH METAL
Героят пристига, убива дракона, чука принцесата, убива я и си заминава.

BLACK METAL
Героят пристига в мрака в полунощ. Убива дракона и го набива на кол пред портите на замъка. После содомизира принцесата в тъмен ритуал, изпива й кръвта и й отнема живота. После я набива на кол до дракона.

GORE METAL
Героят пристига, коли дракона и гo разхвърля на парчета пред замъка, шиба принцесата и я убива. После шиба трупа, разпаря корема му и разхвърля вътрешностите. После пак шиба трупа, изгаря го, и отново го шиба.

DOOM METAL
Героят пристига, вижда колко е огромен драконът и разбира, че делото му е обречено и не би могъл да го победи; Изпада в депресия и се самоубива. Драконът го изяжда и за десерт поглъща принцесата. Край на съдбовната приказка...

PROGRESSIVE METAL
Героят пристига с китарата си и изсвирва 26-минутно соло. Драконът се самоубива от скука. Героят се изкачва до спалнята на принцесата за още едно соло, включвайки целия учебен материал от консерваторията. Принцесата побягва да търси герой, яздещ "Харли" и слушащ HEAVY METAL...

GLAM METAL
Героят пристига, драконът не може да сдържи смеха си, гледайки външния му вид, и го изпуска в замъка. Героят задига всичката козметика на принцесата и боядисва замъка в симпатично розово.

GRINDCORE
Героят пристига, вдигайки много шум, и в продължение на две минути размахва ръце и реве нечленоразделно. Накрая си тръгва доволен от себе си.

NU METAL
Героят пристига с тунингована Honda Civic и се впуска в двубой с дракона, но изгаря, тъй като идиотските му широки панталони прихващат драконовия дъх.

INDUSTRIAL METAL
Героят пристига с мръсно омаслено наметало и на фона на фойерверките на дракона започва да му демонстрира асортимент от неприлични жестове. Накрая охраната го изнася от приказката в съвсем друг жанр.

GOTHIC METAL
Героят пристига в черна карета и излиза, оправяйки грима си. Дълго гледа дракона, демонстрирайки ПАТОС. Драконът се потриса, изпада в депресия и започва да плаче. Героят влиза величествено в замъка, открива покоите на принцесата и разбирайки, че тя не е истинската и единствената, изпада в дълбока депресия. Принцесата изпада в депресия от поведението на спасителя си и от трагичния развой на живота й. Цялата приказна страна изпадна в мрачно настроение.

Балът на чудовищата

2010-05-31T22:36:00.003+03:00

За кошмарните прояви на безвкусица и още нещо, наречени абитуриентски балове

България е уникална с много неща. Една от тези уникалности са така наречените балове на младите ‘таланти’ успели да се преборят с гимназиалното образУвание. С всяка изминала година сме свидетели на все по-големи извращения.

И настъпи заветната 2010 г. Абитуриентките блестят както никога преди.

Всеки един средностатистически индивид (към които се числя и аз, надявам се) може да стигне до няколко главни заключения. Нито едно от тях, за съжаление, не е положително.

Заключение 1
Абитуриентите (с малки изключения) нямат желание да се отличават и разграничават от стадото. Клонингите са атакували всички училища. Разновидностите са две – рус клонинг с екстеншъни и чернокос клонинг с екстеншъни. Явно индивидуалността не е на почит.

Заключение 2
На почит са фолк дивите. За това свидетелстват тупираните коси, вафлите, изскочилите бюстове (къде придружени от евтина имитация на скъпоценни камъни, къде придружени от изскочило шкембе). Ботушките са дантелени, токчетата са високи, върховете са остри, ама много. По възможност се барваме и с жартиер, който задължително да се вижда.

Заключение 3
Силиконовите придобивки доминират. Всяко второ момиче е с болезнено напомпани устни, тук таме се намират и бомби небрежно прикрити със символични бюстиета и неподвластни на гравитация. Още една част от напъните на новото поколение за тотално сливане с околните. Всички си приличат или в момента спестяват парички за заветната фолк визия.

Заключение 4
Момичетата, които приличат на 18, 19 годишни се броят на пръстите на едната ми ръка. Повечето докарват визията на застаряващи проститутки... При това от евтините.

Заключение 5
Следвана е максимата колкото повече, толкова повече. Затова на показ лъсват гърди, бедра, нелицеприятни шкембета и други по-лични карантии. Момите сякаш са се строили за продан и трябва да демонстрират всичките си преимущества искрено и лично.

Не твърдя, че всички абитуриенти са до безумие затъпели от чалга моделите на поведение. Но някак по-скромните деца се губят сред този парад на пошлостта. И за пореден път ми иде да викам – къде са родителите на тези момичета? С кой акъл й купуваш рокля, която й показва репродуктивните способности на цял свят? И какво очакваш да се случи с нея, след като се възприема като съвкупност от силикон, екстеншъни и евтина лъскавина?

Честито, мили абитуриенти! Ако продължавате така, вероятно това ще е един от малкото върховни мигове в живота ви. Защото след някоя и друга година ще се амортизирате и чалга атрибутите вече няма да ги има. И тогава ще дойде времето да се приземите. И да стъпите здраво на земята. А за сега можете спокойно да летите развявайки осиликонени хубости.

Колко дълго трае болката?

2010-05-31T22:14:00.001+03:00

Лош човек ли те прави желанието да видиш някого да страда? Лош човек ли си, ако вярваш, че определени представители на нашия вид не заслужават щастие?

Заслужава ли щастие всяко човешко същество? Дори тези, които са убивали мечти и са осакатявали по детски невинни фантазии? Дори тези, чиято лъжа е умишлена, убийствена и изпепеляваща? Тази измяна, която оставя душата ти пуста и ти отнема за години напред вярата в човешката доброта?

Заслужават ли обич и топлина тези, които са отхвърлили сърце тупкало единствено и само тях?

Имат ли право на нежност? След като всеки жест е бил израз на грубо отричане. На болезненото желание да използват, рушат и нараняват. На отхвърляне.

Лоша ли съм, щом не искам такива хора да бъдат обичани и обгрижвани? Лоша ли съм, след като раните все още са осезаеми, след като болката се завръща, макар да са минали години.

Тъжно и пусто. Не искам да съм зла. Не искам да тая в себе си гняв и чернилка. А те бликат от мен. Бликат заедно със спомените за отнетите мечти и детската, искрена обич. И макар времето да минава, аз не искам той да е щастлив. Искам да го боли. Искам да не познае обич, след като отхвърли обичта на едно наивно, вероятно дори глупаво момиче.

Дали първите рани винаги оставят такива следи? Дали има хора, които са способни толкова силно да разтърсят съществото ни, че горчивия вкус в устата да остава?

Колко дълго трае болката?

И заслужават ли всички човешки същества щастие?

For those about to rock...

2010-05-17T22:30:00.005+03:00

I'm a rolling thunder, poutin rain
I'm comin' down like a hurricane
My lightning's flashing across the sky
You're only young but you're gonna die

I won't take no prisoners, won't spare no lives
Nobody's putting up a fight
I got my bell, I'm gonna take you to hell
I'm gonna get ya, Satan get ya

Няма да ви обяснявам колко невероятни са AC/DC. Нито как концертното им присъствие разтресе София и бе изпипано до съвършенство. Няма да ви разкажа и как стадиона се пръскаше по шевовете. Мога да ви разкажа единствено за емоциите, които аз изпитах за тези незабравими няколко часа на 14 май.

Фенка съм. Върла. За някои хора AC/DC са смешни деденца с бели чорапки. За други са богове. Каквото и да казват известни не чак дотам родни звезди – те са легенди.

Пристигаме на стадиона към 7 часа, както винаги съм маниакално подранила. Страх ме е, че влизането ще се проточи поне няколко часа. И нещо вътре в мен радостно потрепва – все още не мога да повярвам, че е настъпил моментът, че след малко ще чуя всичките си любими песни от Hells Bells до War Machine на живо.

Скучна подгрявка. Говорим си, прозяваме се, гледаме небето с надежда да не се повтори ситуацията от концерта на Whitesnake (когато се прибрахме в къщи подгизнали и премръзнали).

Малко след девет часа всичко изгасва. Въздухът се наелектризира, тръгва мултимедия, сцената се разцепва и по средата се изтипосва локомотив. Огън... и началото е поставено.

С такава енергия и желание едва ли могат да се представят и значително по-млади изпълнители. AC/DC ти взимат акъла, покоряват те, изтръгват неистов рев от гърлото ти и те държат посдкачащ и зашеметен докато не приключат.

Още ми е трудно да повярвам, че чувам това, което редовно ми пуска PC-то на живо. TNT. Dirty deeds. The Jack (смели девойки остават по сутиени докато ги показват на таблата. Никой обаче не премина на следващата стъпка, овековечавайки пищна или не чак дотам гръд в концертната ни история). Highway to hell. Hells bells. И един куп още.

Викам. Знам текстовете, също както всички останали. Първоначалното стъписване е отминало, вече знаем, че всичко ни се случва.

Бира се лее, гърлата се дерат. Двата часа минават като секунда.

Магията е трудно да се опише. Едва ли мога да предам емоцията, едва ли дори клипчетата от концерта ще пресъздадат онова електричество генерирано на сцената и преминало през всеки един присъстващ.

Ето малка част от това невероятно събитие. А останалото ще ме сгрява още много време. Let there be rock!

Малки, мръсни тайни.. цели 10 при това

2010-05-17T17:20:00.006+03:00

Доста изненадващо за мен, asktisho реши да ме предизвика… да се разголя пред всички четящи този блог.

Целта на играта е да споделиш 10 лични преживявания/тайни/интересни факта и да прехвърлиш задачата към още трима блогъри.

Нямам особен опит в публичното разсъбличане. То, разсъбличането, е нещо хубаво, но в повечето случаи ограничено до конкретен мъж/жена/двойка/тройка (кой каквото го влече). Обаче аз хич не обичам да падам по гръб и особено много се наслаждавам на предизвикателствата.

И така, ръкавицата е вдигната, а след малко предизвикателството ще бъде прехвърлено на три нови жертви. Ето ги и моите малки, мръсни тайни:

1. За първи път се влюбих в детската градина. Той се казваше Валери и ми обеща да се оженим като пораснем, даже каза че ще ми купи бяла рокля. Оказа се в последствие, че са ни приели и в едно училище. Разби ми сърцето, когато го чух да се врича в любов на някаква невзрачна първокласничка!

2. Винаги съм имала панически страх от комуникацията с непознати. Като по-малка изпадах в ужас, ако ми се наложеше да отправя въпрос към странник на улицата. За да преодолея този ужас се записах да уча… журналистика. След третото интервю вече не ми пукаше, ама хич.

3. Напивала съм се безпаметно един единствен път. Случи се преди да се дипломирам и то от мъка. Много ми беше тежко, студентските години бяха сред най-прекрасните в живота ми. По данни събрани в последствие от очевидци съм се катурнала от една пейка, напсувала съм грубо една девойка и съм ръсила лични принадлежности докато съм подтичвала самодоволно из общежитието.

4. Винаги съм била отличничка. Дори не мога да се похваля с особени подвизи пред детските си години. За сметка на това претърпях голяма промяна при приемането ми в университета. Последва „Синдромът на отвързаното куче” и четири години купон.

5. Започнах да пиша по време на курс за творческо писане. Преди това не се бях пробвала. Първият ми разказ бе за самоубийството на една жена. Освен че прописах, понаучих това-онова за притеснителните нещица криещи се в подсъзнанието ми.

6. Изключително влюбчива съм. Дори когато съм знаела, че не е сериозно, съм пърхала обвита в розова мъгла. Не знам как неуспехите все още не са ме приземили, но продължавам да бъда романтична до степен на безумие.

7. От 9 до 12 клас съм учила в чужбина. Тъй като със сестра ми имаме само година и четири месеца разлика учихме в един клас. Изключително готино беше да правиш пищови на български – език твърде екзотичен за конкретната държава. Така тя избута всичките ми изпити по математика, а аз нейните по литература.

8. Като дете мразех силно фамилното си име. Поради простата причина, че другите деца честичко се подиграваха с него. Исках безумно много фамилията ми да бъде Иванова, Георгиева или Тодорова вместо Фарах.

9. Първото си ‘истинско’ любовно признание получих в първи клас. Той се казваше Данчо и редовно ми изпращаше бележки нашарени със сърца. Дори специално е свирил за мен на цигулка.

10. Най-сериозен проблем имам с думичката ‘извинявай’. Голям инат съм в това отношение и дори когато осъзнавам, че не съм права, трудно намирам правилните думички да се извиня.

Това са моите десет тайни, а пък разсъбличането на публично място не било чак толкова притеснително. Сега ми се иска да прехвърля щафетата на:

Ирония Идиотова
Bloodymirova
Diandra

Надявам се, че те ще приемат предизвикателството и ще продължат споделянето на лични малки мигове с всички нас.

Добре дошли в ерата на силикона!

2010-05-09T19:59:00.002+03:00

Имало едно време едни глупави хора. Тези балъци и балъчки блъскали часове наред в залата за упражнения. Отнемало им месеци, дори години да изваят телата си и да се преборят с всички малки недостатъци, които ги карали да се чувстват грозни и нежелани.

Тези глупави хора останали в миналото. Заедно със смешните им усилия и естествени напъни за съвършенство.

Времената се менят. И ето, че настъпи Ерата на силикона.

Ерата на силикона се характеризира с някои ключови събития и тенденции. Днес всяка трета дванадесетокласничка желае за дипломирането си изкуствени цици. Ако не може – то поне запълнени с някаква подозрителна субстанция устни.

Мъжете, на които им липсва самочувствие, могат да си удължат комплексите и от обикновени безлични субекти да се превърнат в сексуални машини.

Жените днес... не искат да се подлагат на диети, да се хранят здравословно, за да имат красива кожа, нокти и коса. Поне жените, които имат средствата да си позволят ‘лека’ интервенцийка. Че защо, когато могат да им изсмучат мазнотиите, да им сложат екстеншъни (по-пършивички, ако им липсват пари), да скрият дефектите по лицата си зад тонове грим.

Естественото... е отживелица. Клонингите атакуват. Загледайте се в някоя тълпа, за да ги откриете – жените, които са си двойнички. Дълги, руси букли (силно тупираните са плюс). Безумни, неестествени гърди, които не са подвластни на гравитацията. Нацупени устни стигащи от ноздрите до брадичката. Изкуствени мигли. Изкуствено изпъната кожа. Изкуствени нокти...

И индустрията бълва силиконова дива след силиконова дива. Когато те позастареят започват да си правят лифтинги и вагинопластики, за да поосвежат нещата там, където се наблюдава известно повяхване.

А тези, които полагат усилия, за да се коригират по естествен начин си остават просто едни будали без пари за нужните интервенции. Защото в Ерата на силикона на почит е единствено изкуственото.

Толкова ли е трудно да си щастлив?

2010-05-09T19:40:00.003+03:00

Признавам си! Понякога общата сива маса негативизъм успява да се вкопчи в мен, да ме стисне за гърлото и да ме кара да вия от отчаяние и недоволство.

Всичко започва рано сутрин, докато все още пътувам за работа. Разговори. В метрото. На спирките. В магазинчето, където си купувам кафе и вода. Разговори за лошите неща от живота. Как ни лъжат политиците. Как парите не стигат. Как колкото и да се напъваш все някой връзкар ще обере лаврите. Как децата днес са прости, мъжете изневеряват, жените са кучки, а всички останали не струват.

Понякога тези сиви, тежки и грозни думи успяват да ме надвият. И отново се прибирам недоволна. Мисля си колко ми се иска дните да са разнообразни и изпълнени с емоции и приключения. Мисля си колко ме дразнят околните... мисля си как давам всичко от себе си, а често не получавам нищо.

В един момент влиянието на сивотата отслабва. И започвам да си мисля колко съм неблагодарна. Колко много имам и как то често не успява да ме задоволи. Защото съм просто човек. Защото съм научена да искам повече.

Имам си всичко. Може на някой да се стори малко, но знам, че хората и нещата, които са нужни за щастието ми са тук.

Имам си прекрасен мъж. Не е идеален. И аз не съм. В интерес на истината понякога се чудя как ме търпи. Но го имам, той има мен. Подкрепяме се и се пазим един друг в тежките мигове.

Имам си семейство. На моменти леко откачено. Всеки с мнение, проблеми и свои чудатости. На моменти ми идва да избягам. Но знам, че те са зад мен каквото и да става.

Имам си хубава работа, която ми е интересна. Не броя минутите до края на работния ден. Не се налага с досада вечер да се подготвям за предстоящото работно утро.

Приятелите ми са с мен от студентските години. И се надявам още дълго да бъдем заедно, да се кикотим на женски глупости, да се радваме на нови гаджета, бебета, пътувания и повишения.

Май повечето от нас имат тези радости. А често сме нещастни. Без да знаем какво ни липсва, без да знаем как е дошла тази празина. Дали пък празнината не е изкуствено създадена? И докато търсим този несъществуващ идеал пропускаме тук и сега? Толкова ли е трудно да си щастлив и да откриеш удовлетворението в настоящето? Вместо да чакаш едно утре, което вероятно никога няма да дойде?

Завръщането на джедаите

2010-05-09T19:17:00.000+03:00

След дълга творческа пауза – направо да си го наречем творчески застой – се завръщам... помъдряла, разхубавена и още по-позитивна от преди.

Безчет работни дела и проекти ме възпрепятстваха в последните дни да споделям мислите и любопитните случки от житието и битието си (което между другото бе предимно концентрирано в графата офис-къщи-офис).

Но! Пролетта дойде, а с нея се завърна и желанието ми да пиша и отново да прекарвам повече време в блога си. Дали писането ще ми се получи – разчитам вие да ми кажете. Независимо от това отново имам какво да кажа.

В мен бушуват емоции като в главата на гимназистка пред първа среща (ама от онези старомодните гимназистки, които не са започвали да ходят на първи срещи на средна възраст от 11 ½ години). Предстоят ми концерти и други културни мероприятия, предстоят ми срещи с приятели, пътувания, безчет налудничави мисли и идеи. Предстои ми чудна пролет и надявам се още по-чудно лято.

Надявам се да опиша тук всички тези прекрасни събития, които (стискам палци) ми предстои да се случат.

А и се надявам всички вие да имате желанието и настроението да споделите тези мигове с мен.

Thunderstorm се завърна. И дано този път активното завръщане да трае по-дълго.

И наградата отива при...

2010-04-06T23:54:00.003+03:00

Няма да съм първата, нито пък последната личност публикувала най-интересните и забавни търсения привлекли какви ли не читатели към скромния ми блог. Макар да съм чела доста такива постинги, не спирам да се изненадвам от творчеството проявено при едно обикновено Google търсене.

И така... читателите ми задават въпроси, конандват, правят констатации или пък просто подреждат думички между които и най-отявлените мозъци ще имат трудности да сътворят връзка.

Дами и господа, с радост обявявам кандидатите за най-уникално търсене довело читател в блога ми. Кандидатите са (parental advisory за част от тях):

блондинките са тъпи
блондинките не са тъпи
блондинките тъпи ли са
Явно блондинките пораждат сериозни вълнения. За съжаление не разбрахме дали са тъпи или не са.

търся булка / tarsim bulka / търсим bulka Няма, свършиха лани. Не знам кога ще доставят пак.
търся чернокож Май останаха един, два на склад...

жена на кон

glupavi pojelaniq za nova godina Като приключихме с баналните минаваме на глупавите

Ето и поредица въпроси. Дано хората да са открили отговор.
kak da vkaram мъж v legloto Със засилка
как да въртя мъжа си По посока на часовниковата стрелка
как се пренася трева на летище Ааа срамота, бива ли такива въпроси да ми задавате?
kak harkat jenite vi Ех значи, тези жени превзеха всички неприкосновени мъжки територии
kak misli kuchkata
kakvo e jena bez maj
колко пъти na den go pravite Някой живо се интересува от сексуалния живот на околните.

ако е с пръст , изневяра ли е,.. Толкова екзистенциален въпрос май не ми бяха задавали до момента
двама голи и един без гащи Ъъъъъ, без коментар...
един път месечно секс
seks mashini za jeni
dve momi ca ibat

космите немогат да пробият Проблем си е това, не се смейте

австралия търси зъболекари Ние може да търсим таланти... Австралия си търси зъболекари

морски хлебарки

аз не искам български мъж
аз съм жена Ето ги и констатациите. Не знам кому е нужно да обяснява на Google, че е жена, но ако така става по-женствена – пълен напред!

мъжете ме възприемат като парче месо

наръчник за изневяра
наръчник за мартеници
наръчник на кучката
наръчник за жената как да манипулираме Много наръчници се търсят, много нещо

остров с синеоки негри Като го откриеш този остров моля да ме викнеш и мен :)

спане гушкане не мога -бебе

вълшебна бримка

книгата на лолита за 10 важни зеленчука ????????

извинявай не исках
извинявай за всичко
извинявай che si otide Защо, о защо, поднасяте извинения на търсачка?

търси bogati dami davat pari za seks

филмчета на зайчето бяло простотии

шейна za dupe

кату на бритниту

И така... трудно ми е да избера фаворит. Ударете едно рамо, понеже тази силна конкуренция ми пречи да избера единствен победител. Очаквам вашата подкрепа .

Очакване

2010-04-06T23:19:00.001+03:00

Усеща солено-железен вкус. Лигав и натрапчив. Не знае кога е успяла да прехапе устната си, но сега нервно прокарва език по разнанената тъкан.

Не е нужно да изкрещи колко е нервна. Всяка клетка от обърканата й женска съшност потръпва като доказателство. Не трябва да е тук. Няма къде другаде да бъде. Знае че е глупост, но нищо не й се струва по-естествено.

За 15 път проверява колко време е минало, за да се подсигури още веднъж че е подранила с 20 минути. Мрази да закъснява. Но допълнителните минути от подраняването й помагат да изпадне в допълнителна паника. Лудост. Лудост. Лудост. Но трябва да е тук. Да види с очите си отново, това което сега сякаш е далечен сън.

Знае че толкова неловко вероятно се чувства единствено момиче на първа среща. Нелепо е. Отдавна не е малко момиче. И отдавна първите срещи са изгубили очарованието си. Всяка първа среща е повторение на предишната. Същите клишета, нови персонажи. Защо сега да е по-различно?

Тъпо й е. Толкова глупава изглежда в собствените си очи, че е на път да тегли една на всичко и да се откаже.

Смешни приготовления. Смешно перчене в опит да впечатли потенциалната половинка за седмица/месец/година/цял живот? Смешни животински ритуали. Нанасяне на грим. Прикриване на недостатъците. Изкуствена усмивка изписана върху потрепващи от притеснение устни. Устни разкървавени от нетърпение и болезнено очакване.

Избира дрехи, които да подчертават краката й. И да прикриват пълничките участъци в района на талията. Глупаво е да се чуди два часа какво да облече, при положение че смята цялата тази афера за глупост. Твърде зряла е, за да започва всичко от начало. Твърде незряла, за да приеме че всяко едно начало е нужно, за да забрави болката от всеки един край.

И сякаш нервното очакване не й стига, тя се плаши, че той няма да дойде. Ще се присмее на хлапашки ентусиазираните приготовления и на встъпителната реч изрепетирана пред огледалото.

Стъпва от крак на крак. Мрази да стои права когато няма какво да прави. Сякаш тялото й натежава в своето безцелие.

Поклаща се. Пръсти. Пети. Пръсти. Пети. Пети. Пръсти. Пети пръсти пети.

Замръзнали пръсти и кипнали бузи.

Ледени капки пот и кървави устни.

Докато чака го вижда как идва към нея, казва й отново че е най-прекрасното момиче в тълпата, хваща я леко през кръста й я повежда. Далече от страховете, далеч от заплашителното начало. Към един по-спокоен напреднал етап.

Остават пет минути. Приглажда косата си, поема въздух притеснена дали парфюмът й все още ухае достатъчно силно. Слага усмивката и се приготвя. Чакането е към своя край. А дали?

Първо по силикон, после по без гащи

2010-03-23T22:48:00.000+02:00

Повод за словоизлиянието, което предстои, е наблюдателната ми колежка Жени. Та един ден Жени показа много възмутено главица иззад монитора и сподели с мен ето това видео:

Видео като видео ще кажете вие, но! Не е точно така. Загледайте се внимателно. Ако трябва спрете кадър. Какво виждаме? Тунингована муцуна – чек! Силикон – чек! Оскъдна парцалка – чек! Ъъъъъ, под оскъдната парцалка голичка ъъъ такова де – чек!

Явно силиконовите придобивки вече са демоде. Явно дамите творящи ‘музика’ са принудени да търсят иновативни начини да си пласират шедьоврите. И както винаги българите сме изобретателни. Че коя дама в свое видео към песен си е показвала най-съкровеното, това дето слънце го не огрява! Отново фолкът налага стандарти! Браво!

Но за всичко това си има обяснение. Според феновете – това е арт, ние от простолюдието не ги разбираме тези неща.

Ето и още едно обяснение, при това задълбочено: „Целта на Анелия и режисьора Николай Нанков бе да покажат три от лицата на многофасетния женски образ”. Значи, видяхме едното лице на многофасетния женски образ. Видяхме му и второто лице. Къде е третото лице, питам аз!

И после не се чудете, че момиченцата имат объркана преценка от малки. Щом вече е ок по клипове разни родни гърли да си развяват и двете лица, щом това е изкуство, щом среща възхвалата на феновете значи нещата са тръгнали към по-зле отколкото си представях.

Дали е така – погледнете още веднъж видеото и преценете сами.

България търси талант ли? Сеир да става...

2010-03-23T22:28:00.004+02:00

Българските таланти са посредствени. Или поне такива ни ги показват от телевизионния екран.

С голямо нетърпение очаквах началото на България търси талант. Вероятно защото съм останала впечатлена от английската и американската версия. Както останах впечатлена и при кратко проучване за този формат по света. Ето като за начало победителката в Украйна търси талант.

Разтърсващо, нали? Много творческо, много артистично, много истинско.

В България или няма таланти, или въпросните няма да продават шоуто. Оказва се, че българските таланти са лишени от фантазия. Предимно в пенсионна възраст са или пък са циркови артисти, които не са имали щастието да се класират в някой чуждестранен цирк или вариете.

Хората се радват обаче. Кикотят се от все сърце на нещастието на средностатистическите слабоумни индивиди отишли там единствено с цел да се покажат по талавизията... или вероятно и те не знаят защо са там.

На следващ етап бе пусната по моето скромно мнение жена с психически отклонения, виеща в булчинска рокля как си търси мъж... с къса пола.

Пуснат бе и зъболекар с очевидни личностни проблеми... Появил се на кастинга, за да се погаври с Аксел...

Нататък си прокара път и всяко средно сладко хлапе. Нищо че е закърмено с чалга, а мама го е докарала с подобаващ за този жанр имидж.

Пуснаха и младежи, уж музикална група, гаврещи се със Стинг – че защо да не му вкараме малко „етно” елементи... нали сега това е модерно. Яяяя, плевни го, равни го, какво е това Shape of My Heart. Изпълнител с визията на нещо довлечено и сдъвкано от куче, предъвкал велико парче и поднесъл въпросното тъй че да се хареса масово.

Безброй маанета и таланти в сферата на кючека. Хора, които очевидно не са с всичкия си. И жури хилещо се като за последно на идиоти, полуидиоти и откровено нещастни индивиди.

Докато другаде правят ето такива неща:

Словакия търси талант

Великобритания търси талант

Австралия търси талант

Великобритания търси талант

Честита Баба Марта

2010-03-01T11:49:00.003+02:00

Пожелавам ви един много пролетен, усмихнат и изпълнен със слънчева светлина и оптимизъм ден! Честита Баба Марта! Бъдете здрави, щастливи много обичани, силно обичащи и ценени. Пожелайте си нещо и започнете на чисто - нова пролет, ново начало и преоткриване на света!

За една усмихната госпожица и един оперен певец

2010-02-28T15:56:00.002+02:00

- Мила госпожице,толкова сте усмихната, може ли да ми отделите две минутки?

Никак не съм усмихната. Напротив. Кисела съм. Имам да върша безумно много работа, предстои ми двучасово галопиране из китната ни столица, с четири думи не съм на кеф. Но само заради проявената любезност и опит да бъда омилостивена решавам да не подмина.

- Ще ви отделя.

- Искам да ви попитам от колко време не ви се е случвало да посетите операта? Имаме си нов салон след ремонта и сме още по-хубави от преди. Ето тук една карта с която...

В този момент изключвам слуховите си апарати. Омръзна ми да ми продават карти за театър с намаление.

Първо – не ходя чак толкова често (за съжаление), че да ми се наложи да притежавам такава карта.

Второ – никога не ходя в един конкретен театър. Обичам и Сатирата, и Народния и Армията.... изобщо импровизирам и обичам разнообразието.

Трето – кога ще се научите тези въпросните карти да ги продавате в самите театри, вместо да ме спират разни индивиди когато изобщо, ама изобщо не е подходяшо?

Извинявам му се (наистина е симпатяга) и му обяснявам, че предложението е прекрасно, но просто нямам възможност в момента.

- Разбирате ли, опитваме се все пак да си популяризираме работата сред младите хора. Аз съм оперен певец и някак си ще ми е изключително приятно да виждам хора като Вас в публиката.

- Ъъъъ, за такова...

- Да, разбрах. Прекрасна сте, желая Ви истински слънчев ден и все пак се надявам да Ви видя в операта.

Става ми някак празно и пусто. Ако наистина това приятно момче е оперен певец положението е сериозно. Защото един оперен певец не би трябвало да е принуден да обикаля софийските улици с найлонова торбичка пълна с карти за намаление.

Ако наистина операта ни го е докарала дотам положението е сърцераздирателно.

Като се замисля... не съм ходила на опера от 12-годишна, когато за последно съм била с нашите. Имам ярки спомени... но някак в забързаното ежедневие не ми остава време за опера, балет, театър или мюзикъл.

Младежът подминава и аз продължавам изпълнението на задачите си. И все пак празното усещане остава.