Двете думички

Най-накрая и аз да ги чуя, най-сетне и по мой адрес да бъдат казани двете кратки думички, които вероятно осмислят всичко.

Обичам те.

И аз те обичам. Но още не мога да го кажа. Подтискам го за момента, за да не призная официално, че се нуждая от теб. Че ако не те видя дори и един ден се чувствам сякаш е отнета част от мен. Че вече всичко има смисъл. И смисълът е ти да си до мен. Всяка минута.

Целувам те. Бавно. Очертавам устните ти с моите. После ги проследявам с върха на показалеца си. Сплитам ръце зад врата ти и заравям пръсти в косата. Придърпвам те към мен. Още не мога да ти кажа че цялата ми вселена се върти около теб. Но мога да ти го покажа.

Съмнявах се вече че ще чуя тези думички. Не съм ги казвала. Не са ги казвали на мен. Приемах ги за сладникава сцена, родена в сериалите на баба ми. Защо да казваш нещо, като цялото ти същество го крещи?

Но съм бъркала. Обичам те, казано на глас носи нова тежест и кара всяка една частица от съществото ти да ликува. Той е мой. И аз съм негова.

И моето обичам те ще дойде. Само ми дай още малко време да се измъкна от черупката и да отприщя всички тези чувства, които съм кътала дълбоко до момента. Позволи ми да се събудя и да започна отново и без страх да обичам.

Да те обичам. Нежно. Диво и първично. Всеотдайно. Като приятелка. Като любовница. Да те обичам когато те прегръщам. И когато не си до мен. Да те сънувам. И да те държа в ръцете си. Да те галя, да те притискам толкова силно, че да не можеш да си поемаш дъх. И да прошепна в ухото ти, в миг на безгранична близост ‘обичам те’. Защото ти ме накара да живея отново. И да изровя от прахта това аз, което отдавна бях оковала и захвърлила някъде в дълбините на съзнанието.

Обичам те. Сега. И утре. И винаги.

* Този текст е на около три години и половина и е посветен на един много специален човек. Преди време бе изровен от дълбините на харда и реших да го споделя с вас :).