Книжка #2 вече е факт

Отново безсънни нощи, отново тонове кафе, отново телефонни разговори, ровене за информация, картотекиране, коригиране и страниране. Резултатът вече може да бъде открит в повечето книжарници. Представям ви „Ски&Сноуборд в Европа”.

Това е най-новата книжка, в която отново се проявявам като автор. Този път решихме да скочим отвъд пределите на родните курорти и да разкрием скритите зимни съкровища на още няколко европейски държави.

Проучването ме отведе до Австрия, Италия, Франция, Швейцария, Германия, Словения, Словакия и Румъния. Курортите на тези държави са представени заедно с добре познатите български планински дестинации.

Представените курорти са точно 69 – идеална цифра за заигравка с аудиторията. Представени са пистите, цените, любопитните факти за всяко място, разнообразните възможности за пътуване и нощувка и още много. Всичко това е гарнирано с изключителен снимков материал, за да се получи една наистина полезна и естетически издържана книжка.

Повече информация за книгата ще откриете тук.

Ще се радвам и на всички коментари и мнения за изданието. Искрено се надявам читателите да му се насладят така, както ние се забавлявахме докато го създавахме.

Празните хора

Празнотата често е маскирана. Тя кара скъпа кола и се облича луксозно. Крие се зад перфектна и избелена усмивка. Косата й е фризирана и изрядна до последното кичурче. Празнотата често идва заедно с лукс и ухание на скъп парфюм.

Всички сме ги срещали. Празните хора. Хора без емоции, без амбиции и желания. Хора решили да компенсират разточително за празнотата си, но без успех.

Те не се вълнуват. Не обичат и не мразят страстно. Не изказват мнение, не отстояват гледната си точка. Тези хора са посредствени. Битието им до такава степен диктува над живота, че той се е превърнал в поредното лъскаво парти, поредната разкрасителна процедура, поредното пътуване, поредната среща с други посредствени хора.

Празните хора нямат приятели. Имат познати. Често и те са също толкова празни. Празните хора имат своя празна лъскава среда. Шампанско, прикрити усмивки и банални разговори.

Те не се запитват защо са тук, какво могат да постигнат през краткия си живот. За тях всеки ден е рутина. Носят маската си дори и в собствените си домове. Забравили са какви са били като деца. За какво са мечтали. Сега те не мечтаят. Смятат, че имат всичко.

Празните хора търсят приятели за показ, партньор за показ, брак за показ. Правят дете, за да докажат че са създали идеалното семейство. Всяка една стъпка на празните хора е продиктувана от празен мотив за доказване. При тях няма импулсивност. Всичко е преднамерено и планирано.

Те са сред нас. Носят се като безплътни сенки и оставят мимолетна диря като скъпите парфюми. Но с тях идва и горчив вкус в устата. А после – празнотата. Също като в душите на малките, изкуствени хора.

Празнотата често е маскирана. Тя кара скъпа кола и се облича луксозно. Крие се зад перфектна и избелена усмивка. Косата й е фризирана и изрядна до последното кичурче. Празнотата често идва заедно с лукс и ухание на скъп парфюм.

Всички сме ги срещали. Празните хора. Хора без емоции, без амбиции и желания. Хора решили да компенсират разточително за празнотата си, но без успех.

Те не се вълнуват. Не обичат и не мразят страстно. Не изказват мнение, не отстояват гледната си точка. Тези хора са посредствени. Битието им до такава степен диктува над живота, че той се е превърнал в поредното лъскаво парти, поредната разкрасителна процедура, поредното пътуване, поредната среща с други посредствени хора.

Празните хора нямат приятели. Имат познати. Често и те са също толкова празни. Празните хора имат своя празна лъскава среда. Шампанско, прикрити усмивки и банални разговори.

Те не се запитват защо са тук, какво могат да постигнат през краткия си живот. За тях всеки ден е рутина. Носят маската си дори и в собствените си домове. Забравили са какви са били като деца. За какво са мечтали. Сега те не мечтаят. Смятат, че имат всичко.

Празните хора търсят приятели за показ, партньор за показ, брак за показ. Правят дете, за да докажат че са създали идеалното семейство. Всяка една стъпка на празните хора е продиктувана от празен мотив за доказване. При тях няма импулсивност. Всичко е преднамерено и планирано.

Те са сред нас. Носят се като безплътни сенки и оставят мимолетна диря като скъпите парфюми. Но с тях идва и горчив вкус в устата. А после – празнотата. Също като в душите на малките, изкуствени хора.

Съвършено бяло

Реших да споделя с вас първите си стъпки в сферата на писането. Този разказ бе сътворен за курс по творческо писане. Преди не бях писала подобно нещо... и исках да е силно и въздействащо. Вероятно и малко стряскащо. Писано е преди пет години. Не знам дали се е получило, но все пак си остава важно за мене - първото ми творение, което не е статия, репортаж или анализ. Приятно четене :)Тежкото огледало в абаносова рамка вижда лицето й за последен път. Този път ще избяга. И ще успее.

Предната вечер той отново я удари. Лицето му изглеждаше разкривено през процепа на вратата. Големите зелени очи, в които се беше влюбила отдавна, сега се бяха свили до тесни процепи. Чу го как диша тежко, всяко издишване придружено от уморено свистене.

Ваната, в която бе лежала преди 15 минути все още е мокра. Както и белите плочки пред нея. Белите плочки са непрактични. Разкриват всяко петънце, всяка малка прашинка. Той казваше че е идеална домакиня. И че няма да остави белите плочки да се зацапат. Целуваше врата й, докато пръстите му следваха извивката на гръбнака.

Преди няколко дни се бяха оженили.

Бузата я боли. Вчера ръката му се сблъска с нежната тъкан. Вътрешната страна се разкъса от контакта със зъбите. Тежката влага на кръвта се смеси със слюнката в устата й. С мъка глътна. Ако изплюеше, щеше да го ядоса още повече. Докато го молеше да спре, червената течност прокапа по устните и се стече по брадичката й.

Огледалото виждаше какво се беше случило предната нощ. Пръстите й внимателно докоснаха грозното, лилаво петно. Искаше да се увери, че тръпнещото, деформирано нещо е част от нея. Отговорът дойде под формата на пулсираща болка.

Никога повече. Няма да може да я удря. Няма да може да я наранява. Мъжът, който и причиняваше това не беше този, който я обичаше едно време. Тесните процепи й казваха че е взела правилното решение. Време е да са махне.

Голямото бягство. Няма повече сили да се бори. Прекършена и уморена. Слабост или не, тя ще да избяга.

Падна на колене. Капачките изпукаха при удара. Молеше се да не я намери. Облегна се уморено на стената. Ако я открие, ще я плени. Няма да я убие. Ще я накара да страда до последния й ден. Може би и след това.

Белите плочки вече са далеч. Дърветата до магистралата се протягат да докоснат небето и й кимат леко. Косата й се разрошва. Вятърът, влизащ през отворения прозорец, използва по детски палавите си пръсти, за да заплете кичурите. Бузите й горят. Все по-слабо усеща крайниците си. Сякаш вече не са част от тялото й. То става ефирно при липсата на тежкия юмрук. Той няма да я намери.

Намери я на следващата сутрин. Не искаше да я вижда. Възможността да я наранява, да пречупва тялото и душата й му даваше сила. Тя седи на пода на банята, подпряна на белите плочки. Вече не са бели. Цялата баня е червена. Различни нюанси на червено и розово. Водата във ваната вече не е прозрачна. Ленените й панталони – подгизнали и алени. Тя се усмихва. Очите й го пронизаха безжизнено. Виждаше зъбите, показващи се между тънките восъчни ивици, някога били нейните устни. Те бяха бели и чисти.

Нежност

Търсеше ли ме? Тук съм. Не съм спирала да съм тук.

Колко време се лута? През какво мина? Виждам, че те боли.

Тихо. Позволи ми да те докосна. Не е нужно вече да боли. Знаеш, че всичко вече е отминало.

Не го забравяй. Не го отричай. Просто ми позволи да те целуна по челото. Затвори очи и се остави в ръцете ми.

Усещаш ли как се носиш? Аз се рея. Защото отдавна не се определям като аз. Определям се като част от ние.

Не е нужно да ми казваш. Разбирам те. Виж ме. Докосни ме. Истинска съм.

И те са били истински… или може би не са? Може би просто си изживял изпитание след изпитание. Докато не стигнеш до логичния завършек. Топлина на друго същество. Този път истинска.

Топли устни. Малки пръстчета. Няколко сълзи… от щастие? Истинско сливане. Крещяща тишина. Носеща толкова емоции, колкото не съдържа нито един разговор. Стремеж за топлината на другия.

Не си сам.

Фотографските напъни на Вили

Цяла седмица моя милост имаше време да тича след кученца, пчели, мухи и всякакви подобни субекти желаещи да бъдат модели за фотографските ми напъни. Ето част от резултатите. Всичко започна така:


И приключи така. Тази пухкава топка бе модел на цяла фотосесия, която може би ще кача в скоро време :).