Сняг, зима… и още нещо

Гледам през прозореца и пред мен се разкрива обширна белота като в Коледна картичка. Някак си дори забравям сутрешните ужаси и двучасовото придвижване към работа.

Снежната приказка е идеален фон, за това което искам да ви разкажа. Тази сутрин най-новата ни книжка “Ски&сноуборд в Европа” бе представена телевизионно. Писанията ми за самата книжка ще откриете тук.

Макар че зимните спортове и аз имаме допирна точка единствено при спускането с шейна/найлон/дупе ми се иска и аз да хвана ските/сноуборда и да се насоча към първия склон.

Надявам се тази книжка да пожъне успех, тъй като в нея е вложено много желание и месеци работа. Истински се забавлявахме докато я създавахме и се надявам да е поне наполовина толкова приятно четиво.

А повече информация за самата книжка – ето тук.

Като започна един секс, та цяла неделя

Днес ми попадна едно любопитно проучване на utre.bg, което отново доказва че хем сме най-красиви, хем сме най-добри.

Без да се отдалечаваме от темата… според това проучване 51.4% от българите правят секс два, три пъти на седмица. Да са живи и здрави!

Но това не е всичко. 5.6% от сънародниците ни се отдават на креватна акробатика по два пъти (!!!) на ден (тези хора не работят ли?). Също толкова правят секс не в понеделник, не във вторник, а в събота! Така се действа – по седмична програма.

Само 30.8% от анкетираните са отговорили, че не ги огрява всяка седмица.

Простата математика показва, че едни мижави 6.6% от българите имат щастието да правят секс рядко или пък изобщо да не правят. Браво за честността при попълването на анкетата :-).

Интернет и анонимността на анкетите е позволила на голям брой хора да се представят като секс машини (какво като е анонимно, нали трябва нацията да се утвърди като такава на полови атлети) или съответно да изберат колко често им се иска (за справка – това е различно от колко често ви се случва).

Излиза, че такъв секс пада по българските земи, че чак планинските върхове се поклащат в такт. Но не ми е ясно защо след като всички са толкова задоволени сме една от най-нещастните нации? Все пак еуфорията и екстазът свързани с гореспоменатата дейност би трябвало да допринасят за ведро настроение и щастливо отнесена усмивка, нали така?

Отново искам да поздравя всички взели участие в анкетата, браво, ашколсун, требиен! Ей така се поставят рекорди. Следващия път гледайте анкетата да е чуждестранна, та поне да прославите възможностите на българите и в чужбина.

Утрото ще покаже…

Най-сетне се прибирам. Докато отключвам търкам очите си, преизморени от компютъра и градската сивота.

Вероятно се докарвам до вид на панда, размазвайки очната линия и спиралата. Нищо. Вече не трябва да изглеждам ледено перфектна и оформена кат за бизнес срещи. Така или иначе след малко това същото черно ще се стича на две струйки по бузите ми.

Хвърлям ключовете, след тях и дрехите. Никога не съм обичала подреденото. Чрез тази купчина захвърлена на пода сякаш изразявам цялото си пренебрежение към ежедневната рутина.

Влизам гола под душа. Всъшност не съм гола. Нося все още размазаната маска, всичките дребни проблеми и проблемчета и незначителни ежедневни дилеми, които вероятно изпълват живота на всеки един.

Топла вода. Пара.

Мушвам се под струята. Първо мия очите си. Искам да падне оформената сутринта маска.

Мокря косата, приглаждам я назад и правя опит да дишам под силната струя. Пръскам вода във всички посоки.

И се чудя. С какво този ден бе по-различен от предния. Какво постигнах днес. Открих ли отговора на някой от въпросите които ме интересуват? Направих ли някого по-щастлив? Или изгубих поредните часове залисана в задачи, мислейки си че правя нещо значимо? Докато важните неща ме подминаваха…

Дали докато се залъгвам че правя нещо важно за себе си времето просто няма да минава, докато осъзная че вече е твърде късно да постигна нещо значимо… да направя някого по-щастлив…

Топлата струя ме отпуска. Сякаш свалянето на градската униформа ме освобождава и ми дава спокойствие. Че и утре е ден. И че ще променя нещата, стига да искам.

Вероятно утре ще се прибера отново изморена. Може би малко по-щастлива, ако съм получила някоя усмивка през деня. Но след време ще си задам същите въпроси.

И тогава топлата вода няма да може да отмие тежките мисли.

Излизам от банята и оставям мокри следи. От косата ми капят безброй водни кристалчета.

Утре ще е същото. А дали? Или вече съм затворила порочния кръг? Утрото ще покаже.

И замириса на зима…

Вдъхновена от този красавец, изтипосан гордо в началото на постигна сядам, за да разкажа малко повече за последното начинание, с което се захванахме.

След като приключихме работа по книжката Ски&сноуборд в Европа решихме да разширим това, което сме започнали и да създадем сайт на зимна тематика.

На български език има изключително малко информация за зимните курорти в Централна и Западна Европа. И вероятно поради липсата на такава информация много хора не се наемат да организират пътуване в чужбина през зимата.

А възможностите са безброй. Луксозни курорти, високопланински курорти, глетчерни писти и достъп до писти в няколко държави.

Всичко това в момента се събира и скоро ще има богат каталог със страхотни снимки ето тук. Целта на сайтът е да се превърне в сериозен портал за скиори, сноубордисти и всички други обичащи зимата и зимните спортове.

Надяваме се сайтът да тръгне добре и скоро да се радва на стабилна потребителска активност. А ние обещаваме много новини, красиви снимки и полезна информация.

Дий, Галка, дий!

Кратък обзор на първите опити за езда на лицето Вили Фарах, оцелял автор на този блог

„Ей оназ хубавица ще яздиш, Галка се казва и е много кротка”. Галка се прави че не ме вижда, а сигурно през главата и минават нецензурни мисли относно поредното човешко недоразумение, което ще прави опит да я язди.

„И да внимаваш, всеки кон си има номер. Ако усети, че не можеш да я контролираш ще ти се качи на главата. Гледай да и покажеш кой командва”. Мисля че и на Галка, и на мен ни е до болка ясно кой командва. И това не съм аз.

Страх ме е да я изтегля за гривата докато се качвам, ами ако я заболи? Затова правя опити с подскоци и леко приплъзване, но не успявам да се наместя върху галкиния мускулест гръб.

След пореден опит се качвам и гордо се изправям да огледам околностите от високо. В този момент Галка хуква…. Не с лоша мисъл, просто да се избъзика с мен… И да покаже кой командва. Клатушкам се застрашително, дърпам ли дърпам юздата, в същото време не ми се иска да тормозя животинката. Някак си успявам да я спра. Тя усеща че съм добронамерена, аз усещам че тя няма намерение като по филмите да ме тресне с луд галоп в някой клон и установяваме приятелски отношения.

Поне аз така си мисля.

Групата ни е от три ездачки (не си представяйте галопиращи амазонки, картинката е далеч по-жалка и разпасана) и един водач. Който оглася Родопите със искрен смях при всеки следващ идиотски въпрос.

Конете разбират че общо взето могат да си правят каквото искат. Галка тества още един номер върху мен. Намира си локва. Голяма и кална. Позиционира се в центъра. И с небивало удоволствие (чак ми се привижда нахилена муцуна) удря с все сила с копита във водата, докато ме опръска солидно.

Спътничките ми пищят, кога от удоволствие, кога от ужас породен от пореден конски номер. Но така, вярвате или не, успяваме да преминем около 15 км из Родопите и стигаме почти до гръцката граница.

Тъкмо вече с Галка сме си стиснали ръцете и пробваме да се носим волно в тръст (няма да обяснявам какво беше усещането в задните ми части след многочасовото подскачане) … чуваме тътен.

Втори тътен и чистото небе става сиво. Като по даден сигнал върху нас се излива дъжд. Не помагат дъждобраните, купени от магазин за един лев. Явно не са тествани за екстремни родопски условия.

Конете са вир вода и около нас се носи небивала миризма. И сякаш това не ни стига, започва да бие градушка. Здрава планинска буря. Разполагаме с две жени в истерия, коне изпитващи болка от ударите на градушката, един водач без никаква идея какво да прави с разпасаната команда и никакъв заслон.

От болката кончетата препускат все по-бързо, а едната спътничка пищи все по-силно. Шах и мат за водача.

И в този момент пред нас се очертава селото. Със сетни сили преплуваме главната улица и стигаме заветните заслон и топла вечеря.

Та, ако имате мераци за екстремен туризъм изчакайте някоя стихийна планинска буря и се хвърляйте в битката човек и животно срещу природата. Комично или не, това е преживяване, което се помни цял живот.